Господин Джей прокара пръсти по устата и брадичката си два пъти.
– По време на открито разследване на отдел "Свръхтежки убийства" – продължи Брайън – цялата информация, която прелита в киберпространството, е там само защото е качена от някой друг отдел – лабораторията по криминалистика или по токсикология, съдебната медицина и така нататък. Знаеш за какво говоря, нали?
– Да.
– Затова, ако те пуснат някакво търсене от компютрите си или от някоя лаборатория им изпратят резултат или снимка... такива неща, аз лесно мога да ги взема и да ти ги изпратя. Но всичките им заключения от резултатите или снимките остават само в отдел "Свръхтежки убийства" и няма как да стигна до тях.
Въпреки лошата новина господин Джей се усмихна. Детектив Хънтър продължаваше да го изненадва.
– Тогава имаш ли изобщо нещо за мен? – попита той.
– Имам. Жената, за която ме помоли да потърся информация, Карън Уорд, е била убита в сряда през нощта, преди четири дни.
Друга жертва – помисли си господин Джей. – Затова детектив Хънтър ме попита дали Касандра я е познавала. Опитвал се е да установи връзка между жертвите на убиеца.
– Как? Каква е била причината за смъртта?
– Перфорация на темпоралния лоб, постигната през лявата очна кухина.
– Какво?
– Била е наръгана в лявото око с парче стъкло, достатъчно дълго, за да стигне до мозъка ѝ – обясни Брайън. –
Лицето ѝ е било напълно обезобразено от стъкла, сякаш е прелетяла с лицето напред през няколко прозореца. Току-що ти изпратих официалния доклад от аутопсията и всички снимки, заедно с файл за госпожица Уорд. Искам да те предупредя, че снимките са шокиращи.
– Добре. Нещо друго?
– Да. По-рано днес те са започнали проверка на трансакциите по кредитните карти на Касандра Дженкинсън, съпруга ѝ Джон Дженкинсън и Карън Уорд.
Господин Джей се замисли за момент. Детектив Хънтър проверява онова "домашно посещение" – заключи той.
– Има ли майстори, които са били в моята къща и в дома на Карън Уорд по някаква причина. И след това ще засече дали някои от имената съвпадат. Хитро. За негово разочарование Касандра е платила в брой на Майкъл Уилямс.
– Добре, Брайън. Ще ми трябват всички резултати от това търсене. Искам да знам всичко, което са научили. Ясно ли е?
– Да. Ще проследя търсенето.
Господин Джей си записа някои неща.
– Хубаво, започни с Майкъл Уилямс. Направи всичко възможно и ми намери това копеле.
Господин Джей затвори.
Телефонът му иззвъня чак в 21:52 същата нощ.
74.
Хънтър отиде от Хънтингтън Парк до западен Холивуд за петдесет и три минути. Докато спираше пред бара за коктейли "Квартален салон", за който му беше казала Трейси, той я видя на светофара тъкмо когато тя се готвеше да пресече улицата.
Трейси изглеждаше още по-привлекателна, отколкото си я спомняше. Яркочервената ѝ коса беше разпусната и падаше на красиви вълни на раменете ѝ. Бретонът ѝ, който преди това беше извит нагоре над челото, този път образуваше две изящни лимби. Тя беше с черни джинси, бяла тениска, късо кожено яке, черни обувки "Мери Джейн" и същите старомодни очила "котешки очи", които носеше, когато се запознаха. С лекия си грим приличаше на манекенка от плакат.
– Пеша ли вървя дотук? – попита Хънтър, когато се срещнаха пред вратата на бара.
– Казах ти, че живея недалеч оттук. – Трейси посочи на запад. – Бърза петнайсетминутна разходка.
– Кварталът е хубав – отбеляза Робърт.
– Може да бъде – съгласи се тя.
– Е, ще влезем ли? – попита Хънтър и отвори вратата.
"Квартален салон" не би изглеждал не на място във филм за Сухия режим в Америка. Вътрешното обзавеждане носеше чара и забраненото вълнение на контрабандно питейно заведение от двайсетте години на миналия век, с излъскан под, тапицирани с кожа столове „Дестърфийлд" и малка сцена със старомодно пиано, където артисти изпълняваха джаз и рагтайм класики. Дори във въздуха се носеше лек мирис, който сякаш принадлежеше на миналото.