– О, боже мой!
Двете снимки, въпреки че бяха от различни уебстраници и принадлежаха на двама души, които не се познаваха, бяха на една и съща тема.
– Това е лудост.
Сърцето му заблъска като басов барабан, но Хънтър все още не беше приключил. Жертвите бяха три. Трима души. Трябваше да провери три различни страници на социални мрежи.
– Дано да грешиш, Робърт – каза си той, докато пишеше третото и последно име в търсачката. – Дано да грешиш.
Страницата се зареди и Хънтър отиде право на снимките. Очите му започнаха да оглеждат миниатюрните изображения като лъв, който търси плячка – четиресет, шейсет, сто снимки. Нищо. Не беше там. Сто и десет, сто и двайсет. Не. Теорията му наистина беше смахната...
– Не може да бъде. – Стените сякаш го притиснаха още по-силно. Пръстът му се отмести от колелцето на компютърната мишка и очите му се втренчиха в една снимка. – Не, не, не.
Той я увеличи.
Там беше – фотография на абсолютно същата тема като предишните две, които току-що беше видял.
Хънтър стана и започна да крачи из стаята. Почувства, че мускулите му се напрягат и че го заболява главата.
Часовникът на стената показваше 01:54.
Мозъкът му беше уморен. Всъщност изтощен. В момента единственото му желание беше да си отиде вкъщи и да поспи, но едва ли щеше да може.
Той спря пред таблото със снимките и дълго ги гледа. Жертвите, свидетелите на видеообажданията и жестокостта на местопрестъпленията. Навсякъде имаше липсващи парчета и Хънтър знаеше, че няма да ги открие, като крачи из кабинета или седи зад бюрото.
Той се замисли какво да направи.
Импровизирай, Робърт – каза глас дълбоко в главата му. – Импровизирай.
88.
Хънтър намери безпроблемно къщата – двуетажен фамилен дом с тухлена фасада, добре поддържана морава отпред и идеално оформен жив плет. Къщата тънеше в мрак с изключение на мъждива светлина, която обливаше верандата в слабо жълто сияние.
До звънеца имаше бележка, на която пишеше: "Не работи". Робърт почука три пъти на вратата и зачака. Никой не отвори. Той почука отново, този път по-силно. Пак тишина. Отстъпи назад от верандата и огледа къщата. Никъде не светеше. Не се забелязваше никакво движение. Не се чуваше никакъв звук.
Какво правиш тук, Робърт? – запита се той. – Трябва да си отидеш у дома. "Разумната" половина на мозъка му реши да поведе разговор. Хънтър не ѝ обърна внимание и прескочи живия плет около градината, а после се опита да отвори прозореца вляво. Беше заключен и завесите бяха дръпнати, затова не можеше да надникне вътре. Не му провървя и с прозореца вдясно.
Това е знак, Робърт. Върви си у дома, обади се пак разумната половина.
Хънтър заобиколи от дясната страна на къщата, където намери врата с голям прозорец от матирано стъкло, през което не се виждаше много, освен че вратата води към кухнята.
Той се замисли за възможностите си за избор, а после съблече якето си и го уви около десния си юмрук. Погледна наляво, сетне надясно. Всичко беше тихо. Затаи дъх, стъпи стабилно на краката си и разби матираното стъкло. Инстинктивно се огледа отново. Все още беше тихо.
– Страхотно – измърмори Хънтър. – Влизане с взлом и незаконно претърсване на къща. На капитана много ще ѝ хареса.
Извади латексови ръкавици от джоба си, нахлузи ги, пъхна ръка през строшеното стъкло и отключи вратата. Измъкна тънкото си като писалка фенерче от кобура на пистолета си и влезе в къщата.
Бързо огледа тъмната кухня и продължи към просторна дневна, обзаведена с комбинация от старинни и модерни мебели. Стълбището в южния край водеше към втория етаж на къщата. Хънтър реши да огледа горе по-късно.
Сега, след като си тук, Робърт, какво всъщност търсиш, по дяволите? – запита се той. – Имаш ли представа? – Приближи се до вратата от другата страна на дневната, която водеше в кабинет с кожени канапета, меки бели килими и висока библиотека. Източната стена беше остъклена и гледаше към задния двор. Хънтър погледна някои от заглавията на книгите в библиотеката и в стомаха му се образува празнота. Там имаше учебници по медицина, електроника, машинно инженерство, информационни технологии, право, криминална психология и полицейски процедури.
– Той, изглежда, обича да проучва – каза си Робърт и се приготви да отиде да провери стаите горе, когато забеляза дървена врата в другия край на библиотеката. Отдолу струяха слаби ивици светлина. Той се приближи предпазливо, допря ухо до вратата и се заслуша. Отвътре се чуваше монотонно бръмчене.