– После става по-лошо – рече Хънтър. – Той я е принудил да гледа.
– Да, знам – отговори капитан Блейк. – Ти току-що ми каза.
– Не – обади се Гарсия. – Не най-добрата ѝ приятелка. Жертвата.
На лицето на Барбара се изписа озадаченост.
– Убиецът е принудил Карън Уорд да гледа отражението си след всеки удар в лицето. Накарал я е да гледа собственото си обезобразяване.
– Какво?
– Когато отидохме на местопрестъплението първия път – обясни Робърт, – нещо в дневната на Карън Уорд ме притесняваше, но не можех да определя какво. Трябваше да се досетя какво е, когато огледах спалнята ѝ първия път, но там не се връзваха толкова много неща, че ми убегна.
– И какво беше? – попита капитан Блейк.
– Огледалото.
– Какво огледало?
Хънтър приближи стола си до бюрото и щракна няколко пъти с компютърната мишка, докато намери онова, което търсеше.
– Това са снимките на дневната на Карън Уорд. – Той посочи екрана на компютъра си.
Барбара отново отиде при него.
– Виждаш ли това? – Хънтър посочи голямото огледало, поставено между масата и дивана. – Какво прави тоалетно огледало в дневната?
Капитанът повдигна рамене.
– Това не е чак толкова необичайно, Робърт. Може би не ѝ е достигало място в спалнята. Освен това много жени обичат да хвърлят един последен поглед на тоалета си, преди да излязат.
Хънтър кимна, приемайки доводите ѝ.
– Проблемът е, че в спалнята ѝ има място, капитане. – Той щракна още няколко пъти с мишката. – Това е снимка на спалнята ѝ. Виждаш ли пространството между стойката с дрехите и тоалетката? Проверих пода. Там имаше четири малки следи, които идеално съвпадаха с гумените уплътнители на тоалетното огледало. Било е преместено, капитане.
– Освен това Таня Кейтлин ни каза, че убиецът непрекъснато я подканвал да гледа – добави Гарсия. – Тя не можела да разбере защо, тъй като наистина гледала, и му го казала няколко пъти.
– Защото убиецът не е казвал на нея да гледа, а на Карън – завърши Хънтър.
Блейк стисна устни – един от издайническите ѝ знаци за безпокойство.
– Искал е да я изтезава по всеки възможен начин – продължи Робърт. – Физически и психически.
Тримата дълго мълчаха.
– Ами маската, която е носел убиецът? – наруши тишината капитан Блейк. – Описа ли я свидетелката?
– Да – отвърна Карлос. – Следобед ще изпратим художник при нея. Ако убиецът не си е направил сам маската, има малка вероятност да идентифицираме доставчика.
Барбара кимна.
– А как е влязъл в сградата? И в апартамента на жертвата? Знае ли някой?
– Мерките за сигурност в жилищния блок на жертвата са доста примитивни и лесно може да се преодолеят – отговори Гарсия. – Само една старомодна система с домофони и бутон за отваряне на вратата, нищо повече. Един земен магнит върху слабия заключващ механизъм на вратата, и си вътре.
– Ами апартаментът ѝ?
Карлос отпи от кафето си.
– Нямаше следи от борба... нито от влизане с взлом, затова предполагаме, че жертвата е пуснала убиеца да влезе или защото го е познавала, или защото той е съчинил достатъчно правдоподобна история, когато е позвънил на вратата. Така или иначе, тя му е отворила.
– Има и вероятност той да я е чакал вътре, когато си е дошла вкъщи – добави Хънтър.
Капитан Блейк смръщи чело.
– Как е влязъл?
– Още не сме сигурни, но знаем, че го е правил и преди.
Интересът на Барбара видимо се засили.
– Какво? Влизал е в апартамента ѝ и преди? Откъде знаете?
Робърт се облегна назад на стола си и обясни:
– Когато отидохме на местопрестъплението първия път, открихме няколко издайнически знака, които загатваха, че Карън Уорд е живяла в страх. Подозренията ни бяха потвърдени по-рано тази сутрин от най-добрата ѝ приятелка. – Хънтър каза на капитан Блейк какво им е разказала Таня Кейтлин за писмата, които е получила Карън Уорд.
– И едното е било оставено върху леглото на жертвата? – попита Барбара.
– Да – потвърди Гарсия. – Но историята не свършва дотук. След като излязохме от апартамента на госпожица Кейтлин, ние решихме да отидем пак на местопрестъплението да огледаме още веднъж.
– И?
– И докато проверявах спалнята, неволно се блъснах в етажерката за обувки на жертвата. Половината ѝ колекция се посипа върху мен и да ти кажа, капитане, там имаше достатъчно обувки да отвориш магазин.