Хънтър отпи от кафето си.
– Както току-що обсъждахме, влизането в дома на жертвата, когато тя не е била там, оставянето на следи или бележки, дори самото убийство като последица, всичко това лесно може да се свърже с дебнене. Фактът, че цялата ярост на убиеца е била насочена изключително към лицето на Карън Уорд – нараняванията и пълното му обезобразяване – показва обсебеност от начина, по който е изглеждала тя, и това отново е съвместимо с поведението на човек, вманиачен по красотата ѝ. Някой, който много лесно може да изпадне в самозаблуда. Телефонното обаждане до Таня Кейтлин обаче, играта с въпроси, която я е накарал да играе, принуждаването ѝ да гледа как убиват най-добрата ѝ приятелка и жестокостта и задоволяването на собствените страсти по време на целия акт, всичко това излиза извън границите на дебненето, капитане.
Барбара присви очи, когато явно се замисли за нещо друго.
– Нека те попитам нещо – каза тя и погледът ѝ бавно се отправи към Хънтър. – Мислиш ли, че убиецът е блъфирал? Ако Таня Кейтлин бе отговорила правилно и на двата въпроса, мислиш ли, че той щеше да остави Карън Уорд да живее?
В стаята настъпи мълчание и докато мислеше върху въпроса на капитана, изведнъж му хрумна нещо друго и Хънтър затаи дъх. Погледът му се насочи надолу към пода, докато подреждаше мислите си.
– Умен кучи син – тихо измърмори той, но Гарсия и капитан Блейк го чуха. – Знаел е, че тя няма да го направи.
– Кое, Робърт? – попита Барбара.
Хънтър я погледна.
– Знаел е, че тя няма да отговори правилно на въпросите – отвърна той. – Това е единствената причина да принуди Таня да играе играта.
Капитан Блейк и Карлос го погледнаха заинтригувано.
– Замисли се, капитане – каза Робърт. – Кой би си направил всичкия този труд и тази подготовка и би поел такъв голям риск да играе елементарна игра, която може да загуби?
Никой не отговори, но заинтригуваните погледи станаха замислени.
– Какво щеше да направи убиецът, ако Таня беше отговорила правилно и на втория въпрос? – продължи Хънтър. – Добре, ти победи. Браво. Дай ми минута да развържа приятелката ти и ще изчезна за нула време. Между другото, съжалявам за огледалото в банята. Ще ти изпратя чек по пощата.
Изминаха още няколко секунди мълчание, докато капитан Блейк и Гарсия мислеха върху думите му.
– Но ти каза, че и двата въпроса, които ѝ е задал, са били пряко свързани с нея – отбеляза Барбара.
– Точно така – потвърди Хънтър. – Първо я е попитал за броя на приятелите ѝ във фейсбук, а после за номера на мобилния телефон на Карън Уорд. Лесни въпроси, предназначени играта да изглежда честна. – Робърт млъкна и вдигна пръст.
– Дори повече от честна. Въпроси, предназначени играта да изглежда лесна и възможна за спечелване, но преди всичко да натрапят силно чувство за вина. – Хънтър погледна партньора си. – Карлос, колко пъти по време на разговора сутринта Таня закри с ръце лицето си, плака и каза, че тя е виновна за всичко и че трябвало да знае наизуст номера на Карън?
Гарсия направи гримаса.
– Ами безброй пъти.
– Именно. И това е умната част. Илюзията. Простичък, лесен въпрос, но такъв, на който той е знаел, че Таня няма да отговори правилно.
– Откъде може убиецът да е знаел това, Робърт? – попита капитан Блейк.
Хънтър взе мобилния си телефон.
– Защото я е питал и преди това.
22.
Щом Хънтър и Гарсия си тръгнаха от апартамента ѝ, Таня Кейтлин седна на дивана в дневната. Отново уви халата около себе си и скръсти ръце на стомаха си. Погледът ѝ безцелно обиколи стаята няколко пъти и после, без определена причина се съсредоточи върху пръстите на краката ѝ. В момента в нищо нямаше логика и нещо ѝ подсказваше, че вероятно никога няма да има.
– Защо не знаех номера ѝ? – тихо промълви тя. Тялото ѝ леко започна да се поклаща напред-назад, но очите ѝ не се откъснаха от пръстите на краката ѝ. – Трябваше да го знам.
Последва дълго мълчание. Таня потрепери и гласът ѝ утихна до шепот.
– Три, две, три, девет, пет... не. Не е така.
Поклащането на тялото ѝ леко се усили.
– Три, две, три, пет, пет... не. Пак не е така.
Тя мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но грешеше. Без да усети, нови замъглиха зрението ѝ и започнаха да се стичат, криволичейки, по бузите ѝ.
– Три, две, три, пет, девет, четири... не. Грешка. – Поклащането, треперенето и дишането ѝ изведнъж станаха много по-ясно изразени. – Аз... – Гласът ѝ заседна в гърлото. – Не знам. Не си спомням. Би трябвало да си спомням, но не мога.
– Треперещите ѝ ръце се стрелнаха към лицето и Таня отново се разрида. – Карън... Аз съм виновна. Много, много съжалявам.