Хънтър не каза нищо, защото колкото и невероятно да звучеше, това се беше случвало и преди. Повечето убийци имаха коефициент на интелигентност по-нисък от средния и се категоризираха като "дезорганизирани убийци". Филмите и романите понякога описваха някои от тях като изключително умни и гениални, но в действителност повечето се бореха с изпита по математика за четвърти клас. Определяха ги като "дезорганизирани убийци", защото те всъщност нямаха за цел да убият жертвите си. Правеха го поради неконтролируем импулс на насилие, отключен от редица фактори – срам, несигурност, гняв, ревност, ниско самочувствие или под влиянието на психоактивни вещества. Списъкът беше дълъг и много личен. Проблемът, обратната страна на монетата, беше, че "организираните убийци" наистина бяха много интелигентни, подредени, систематични и много, много дисциплинирани.
– Листът хартия, върху който са залепени буквите, е от обикновен пакет – продължи Гарсия. – И в него няма нищо особено. Лесно може да се намери във всеки супермаркет или магазин за канцеларски материали.
– Ами обувките? – попита Робърт.
Карлос поклати глава.
– Почистени са... с белина. Криминалистите не са открили абсолютно нищо в тях. Няма и никакви клетки от кожа. Нито дори на самата Карън.
Това не изненада Хънтър.
– А извадили ли са късмет с маската?
Рисунката, върху която беше работила Таня Кейтлин заедно с полицейския художник, вече беше разпратена до всички магазини за карнавални костюми в района на голям Лос Анджелис.
Гарсия въздъхна.
– Засега няма съвпадение. Явно никой не е виждал такова нещо. Няма я и в интернет. Маската не е купена от магазин, Робърт. Той си я е направил сам.
Хънтър не се съмняваше, че случаят е такъв, но все пак трябваше да проверят.
– Не всички новини обаче са лоши – обяви Карлос. – Има и един положителен резултат. Ти се оказа сто процента прав.
– За какво?
– За обажданията до 911.
Гарсия щракна с компютърната мишка няколко пъти, докато намери онова, което търсеше.
– През изминалите три месеца е имало четири фалшиви обаждания с висок приоритет от района на домашния адрес на Карън Уорд. Два от адресите, съобщени от обаждащия се, са били за същия жилищен блок, а другите два – за съседните.
– А някакви камери за наблюдение? – попита Хънтър.
Карлос се изсмя.
– Надявал си се, нали? Ти го каза съвсем точно, Робърт. Този човек е всичко друго, но не и тъп. Стоял е далеч от телефонни автомати и е използвал четири мобилни телефона с предплатени карти. Никакъв шанс за проследяване.
– Разполагаме ли с аудиофайловете на обажданията?
Гарсия се облегна назад на стола си и погледна Хънтър с многозначителна усмивка.
– Вече да. Току-що получих имейла.
24.
Робърт стана и отиде до бюрото на Карлос. Към имейла на екрана бяха прикрепени четири аудиофайла. Първият беше отпреди три месеца, а последният – отпреди девет дни.
– Нека ги прослушаме в хронологичен ред – предложи Хънтър.
Гарсия кимна и щракна два пъти на първия аудиофайл. Обаждането до 911 беше регистрирано в 22:55.
ДИСПЕЧЕР [женски глас]: 911, какъв е вашият спешен случай?
МЪЖКИ ГЛАС: Ами... мисля, че току-що чух изстрели от единия от апартаментите по-нататък по коридора от мен.
Гласът имаше ясно изразен южняшки акцент, но двамата детективи се спогледаха разтревожено, защото звучеше младежки, сякаш принадлежеше на човек на двайсет и няколко години.
Тракане на клавиатура.
ДИСПЕЧЕР: Изстрели? Сигурен ли сте, господине? Възможно ли е да е било силен трясък?
МЪЖКИ ГЛАС: Не, не мисля.
Кратка пауза.
ДИСПЕЧЕР: Добре. Можете ли да опишете какво точно чухте?
МЪЖКИ ГЛАС: Едно е сигурно – те пак се карат. Знаете ли, те се карат адски много. Винаги нощем. Постоянно крещят. Тази вечер обаче сякаш бяха полудели. Сигурен съм, че целият блок ги чу. И после изведнъж – бум, бум, бум – три силни пукота. И сега всичко утихна като в църква. Казвам ви, нещо не е наред в онзи апартамент.
ДИСПЕЧЕР: Добре, господине, какъв е адресът?
Адресът, който каза обаждащият се на диспечера, сигурно беше завел полицията в апартамента под този на Карън Уорд.