Отново тракане на клавиатура.
ДИСПЕЧЕР: Патрулна кола тръгва веднага, господине. Бихте ли ми казали вашето...
Мъжът затвори.
– Патрулната кола е отишла на адреса за единайсет минути
– Каза Гарсия, четейки от имейла, който беше получил. – В доклада им пише, че били доста изненадани, когато жена на около двайсет и пет години, с бебе в ръцете, отворила вратата. Жената, Дона Фаръл, живеела в апартамента с приятеля си, който работи като нощен пазач, затова не бил вкъщи. Полицаите я попитали за изстрели, силни трясъци или съседи, които се карат често, но тя им казала, че не е чула силен шум или гласове, нищо. Никога не била чувала караници в съседните апартаменти. Преди да го регистрират като фалшив сигнал, ченгетата почукали на няколко други врати. Отговорът навсякъде бил един и същ. Никакви изстрели или силни трясъци. Никакви каращи се съседи. – Карлос превъртя надолу имейла. – Обаждането било от мобилен телефон с предплатена карта. Непроследимо.
– Разбрали ли са откъде е било? – попита Хънтър.
Гарсия превъртя още малко текста.
– Да. Обаждането било от района на жилищния блок на Карън Уорд. Той вероятно е стоял пред сградата, когато се е обадил.
– Вероятно – съгласи се Робърт. – Трябвало е да е близо, за да засече времето на реагиране. Добре, нека чуем следващото обаждане.
Карлос щракна два пъти върху прикачения файл. Обаждането беше прието в 23:08, четиринайсет дни след първото.
ДИСПЕЧЕР [мъжки глас]: 911, към кого да пренасоча обаждането ви?
МЪЖКИ ГЛАС: Живея на ъгъла на Източен Бродуей и Лома Авеню в Лонг Бийч. От прозореца си ясно виждам балкона и прозорците на сградата на отсрещната страна на улицата.
Този път Хънтър и Гарсия се спогледаха още по-озадачено. Гласът на обаждащия се звучеше със съответната разтревоженост. но изобщо не приличаше на онзи, който бяха чули в предишното обаждане. Южняшкият акцент беше изчезнал, заменен с типичен лосанджелиски изговор. Не беше и младежки. Човекът, който се обаждаше, звучеше така, сякаш беше на трийсет и пет години, с много по-плътен и мрачен глас.
ДИСПЕЧЕР: Добре, господине. Какъв е проблемът?
МЪЖКИ ГЛАС: В момента стоя на прозореца и ясно виждам в единия от апартаментите на последния етаж. Завесите са дръпнати и лампите са запалени. Някакъв мъж крачи напред-назад и размахва ръце като луд. Проблемът е, че той държи меч или мачете. Или нещо много подобно. Каквото и да е, казвам ви, че оръжието изглежда адски заплашително.
ДИСПЕЧЕР [с малко по-настойчив глас]: Има ли някой друг в апартамента при него? Виждате ли?
МЪЖКИ ГЛАС: Затова се обаждам. Наблюдавам този човек от пет-десет минути и както казах, той само крачи напред-назад в дневната, размахва оръжието във въздуха и крещи на стените, или поне така изглежда. Но току-що видях, че на другия прозорец се появи момиченце, не в същата стая с него, а съседната. Детето сигурно е на дванайсет-тринайсет години. Изглежда ужасено. Не виждам детайли, защото разстоянието е голямо, но мисля, че плаче.
ДИСПЕЧЕР: Малко момиче?
МЪЖКИ ГЛАС: Да.
ДИСПЕЧЕР: Добре, господине. Знаете ли адреса на сградата?
Обаждащият се каза адреса, който пак беше на жилищния блок на Карън Уорд.
МЪЖКИ ГЛАС: Апартаментът, за който говоря, е последният в коридора на най-горния етаж.
ДИСПЕЧЕР: Казахте, че виждате апартамента от прозореца си. Бихте ли ми дали вашия...
Човекът вече беше затворил.
– Това трябва да е бил апартаментът на самата Карън Уорд
– Отбеляза Гарсия. – Изпратил е ченгетата в нейния дом?
Хънтър кимна и попита:
– За колко време са отишли там?
Карлос погледна имейла.
– Този път за десетина минути.
– Пак ли мобилен телефон с предплатена карта? – попита Робърт.
– Позна.
Хънтър се облегна на ръба на бюрото на Гарсия.
– Добре, нека изслушаме следващото обаждане.
Карлос отвори файла. Третото обаждане в списъка беше постъпило в 23:13, двайсет и осем дни след второто.
ДИСПЕЧЕР [женски глас]: 911, какъв е вашият спешен случай?
МЪЖКИ ГЛАС: Ммм... Тя не диша. Не знам какво да направя. Тя не диша и аз съм виновен.
Нервният глас беше изпълнен с безпокойство и задавен от сълзи. Тонът пак се различаваше драстично от предишните две обаждания. Този път беше тих и пресипнал, сякаш обаждащият се беше в последните стадии на силно възпалено гърло. Акцентът също беше различен – отличителен южнотексаски носов изговор.