– Този път даденият адрес е бил на къща на ъгъла до жилищния блок на Карън – каза той. – На трийсетина секунди оттам. Принадлежи на пенсиониран учител и съпругата му – Джон и Джудит Марбъл.
– За колко време са отишли полицаите? – попита Хънтър.
Карлос погледна имейла.
– За осем минути. Най-бързото реагиране от всички.
Робърт записа времето.
– А сега ще се повторя – рече Гарсия. – Какво става тук, мамка му? Гласът беше женски. Той работи ли с някого, или е случайно?
– Не, не е случайно, Карлос – отговори Хънтър и прегледа записките си. – И четирите фалшиви сигнала са подадени в един и същ трийсетминутен интервал – между 22:55 и 23:25. Спомняш ли си какъв беше часът на обаждането на Таня Кейтлин до 911?
– Не точно, но предполагам, че пак е някъде в границите на този половин час.
– В 23:19 – потвърди Хънтър. – Освен това всички фалшиви обаждания са направени в сряда вечерта. Карън Уорд беше убита преди две нощи, в сряда.
Гарсия отмести поглед към екрана на компютъра. И четирите обаждания бяха отбелязани във формат месец/ден/година. Той още не беше осъзнал, че всичките са в сряда.
– Ако изчислим средното време за реагиране – продължи Робърт, – ще получим девет и три четвърти минути. Закръглим ли го, това е точно средното време за реагиране, което убиецът е казал на Таня по телефона. – Хънтър поклати глава.
– Това не е случайно, Карлос. Убиецът се е обадил и четирите пъти.
Гарсия се замисли за последното обаждане.
– Гласов модификатор? – попита той.
– Аудиоанализът ще го потвърди – отвърна Робърт. – Но с подходящо оборудване промяната на мъжки глас в женски е само въпрос на плъзгане на няколко регулатора нагоре и надолу, това е всичко.
– Вероятно е решил, че женският глас ще бъде хубав щрих
– Отбеляза Гарсия.
– Определено не е толкова подозрително – съгласи се Хънтър. Знаеше, че седемдесет-седемдесет и пет процента от фалшивите обаждания до 911 в САЩ са от мъже, не от жени.
– Не забравяй, Карлос, той вече е бил направил три фалшиви обаждания преди това – всичките с мъжки гласове, всичките насочващи полицията на Лонг Бийч към едно и също място. Това е било последното обаждане преди убийството. Не е искал да рискува.
– Е, убиецът определено е майстор на фалшивите обаждания – отвърна Гарсия. – Защото казвам ти, ако не знаех, щях да си помисля, че всичките са редовни. Понякога гласът е напрегнат, друг път – уплашен или разтревожен и без абсолютно никакво колебание. Отговаря на всеки въпрос на диспечера според човека, за когото се представя. Не бих се изненадал, ако извършителят е учил актьорско майсторство. – Карлос се замисли върху думите си. – От друга страна, половината в този град са учили за актьори.
Хънтър не каза нищо, но някъде дълбоко в съзнанието му започна да го тревожи нещо друго.
26.
През следващия един час Хънтър и Гарсия преглеждаха снимки от местопрестъплението и различни документи и се опитваха да получат по-задълбочен профил на Карън Уорд. Карлос ровеше в интернет от трийсет и пет минути, когато изведнъж спря и се намръщи пред екрана на компютъра си.
– Чакай малко – измърмори той, наведе се напред и сложи лакти на бюрото.
Робърт погледна партньора си над своя монитор.
Гарсия беше съсредоточен в уебстраницата, която четеше.
– Нещо не е ли наред? – попита Хънтър.
Карлос вдигна показалец.
– Още не съм сигурен. Дай ми минута.
Робърт се върна на файла, който четеше, но мислите му все още се въртяха около четирите обаждания до 911, които бяха изслушали. Колкото повече се опитваше, толкова по-малко логика намираше във всичко. Теорията за преследвача го тревожеше все повече.
Общо взето, преследвачите бяха несигурни хора, силно импулсивни и роби на чувствата си, които рядко можеха да контролират. Разбира се, част от тях бяха много добре организирани в някои аспекти на манията си. Те наблюдаваха обекта на страстта си принудително, защото изпитваха потребност да знаят всичко за него. Следяха го. Снимаха го. Подклаждаха огъня на обсебеността си по всеки възможен начин, защото тъжната истина беше, че повечето водеха скучен, безинтересен живот и колкото и да е странно, вманиачеността му придаваше "смисъл", нещо, за което да живеят, някакво усещане за цел, и именно там беше уловката.
Ако обектът на страстта им умреше внезапно, тогава щеше да изчезне и "смисълът" и да се замени с празнота, толкова дълбока, че можеше да ги разкъса отвътре. Затова защо да го убиват?