Касандра се върна в дневната, сложи вазата с цветята в средата на масата за хранене и пак отиде в кухнята.
– Е, да видим какво имаме – каза тя и отвори хладилника. – Хмм. – Намръщи се, докато оглеждаше лавиците. Хладилникът беше пълен, но нищо не я развълнува достатъчно много. – Знаеш ли какво? – поведе тя разговор със себе си. – Ти имаше тежка седмица, а сега е събота, международната вечер на "не на готвенето вкъщи". Щом няма да излизам, тогава може да си поръчам да ми донесат храна. – Затвори хладилника и се замисли, но само за две секунди. – Да, това звучи като план.
Тя се приближи до кухненския плот, издърпа последното чекмедже вляво и извади няколко рекламни листовки с менюта за доставяне на храна вкъщи.
– Пица? Не. Мексиканско? Хм... Не.
Докато ги отхвърляше, Касандра ги връщаше в чекмеджето.
Този път не се наложи да мисли и да се колебае. Знаеше точно кое вино ще вземе. Грабна менюто, върна се в дневната и от големия и добре зареден шкаф избра бутилка каберне совиньон "Ауърглас Истейт" от 2002 година. Измъкна корковата тапа, поднесе бутилката към носа си и леко вдъхна аромата – пролетни цветя и горски плодове.
– О, да, абсолютно божествено.
Наля си една чаша, но не отпи веднага. Първо, за да определи по-добре нюансите, искаше да остави виното да диша една-две минути. В това време можеше да си поръча вечерята. Касандра се приближи до дивана и взе чантата си. Докато търсеше вътре мобилния си телефон, намери бележката, която някакъв откачен психопат беше оставил на задното стъкло на колата ѝ. Беше забравила за нея, но когато пръстите ѝ докоснаха белия лист хартия, споменът за думите в бележката се завърна и кожата на ръцете ѝ настръхна.
Някога имала ли си чувството, че те наблюдават, Касандра?
– Гадост – каза тя и разтърси рамене, сякаш да прогони неприятното усещане. Бързо грабна мобилния си телефон и отново пусна чантата на пода. Инстинктивно огледа дневната и после се приближи до външната врата. Знаеше, че я е заключила. Видя, че веригата е закачена, но параноята я накара да отиде да провери. Ключът беше превъртян докрай.
– Мамка му! Как може да ме разстрои толкова много една глупава, тъпа бележка? – запита се Касандра, но истината беше, че много добре знаеше защо. От три-четири седмици, много преди да получи писмото, чувството, че я наблюдават, я преследваше като тъмен призрак почти навсякъде, където отидеше – на работа, навън с приятелки, на вечеря със съпруга си. Където и да беше, тя изведнъж изпитваше чувството, че някой я гледа.
Знаеше, че от време на време всеки има такова чувство. И тя го беше изпитвала много пъти в миналото, но сега беше различно. Този път усещането беше мрачно и задушаващо, сякаш я наблюдаваше самото зло.
Касандра се втурна към масата за хранене, взе чашата с виното и отпи две големи глътки. Знаеше, че това не е начинът да оцени такова хубаво вино, но в момента се нуждаеше от алкохола много повече, отколкото от вкусовото изживяване.
Тя върна чашата на масата и провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения, нито пропуснати обаждания. Господин Джей ѝ беше обещал, че ще ѝ се обади, ако плановете му за връщане се променят. Засега обаче нямаше нищо и това означаваше, че той ще си дойде у дома най-късно утре. Мисълта ѝ донесе утеха.
Беше отхвърлила предишните две писма, които получи, докато работеше в благотворителния магазин на "Женско сърце" като някаква глупава шега. Не спомена за тях на съпруга си, но този път, каквото и да беше, бе отишло твърде далеч. Тя вече беше решила, че ще покаже на господин Джей бележката, оставена на колата ѝ. Затова я държеше в чантата си, да не забрави.
Касандра взе менюто на японския ресторант и се приготви да набере номера му, когато на вратата се позвъни. Тя спря и се намръщи. Не очакваше никого.
Бимбам.
– Шегувате ли се? – попита Касандра, остави менюто и погледна часовника си – 19:36.
Бимбам.
Държейки телефона си, тя се приближи до вратата и надникна през шпионката. Навън стоеше униформен полицай, който се беше втренчил във вратата, сякаш можеше да види през нея.
Касандра се намръщи още повече.
– Кой е? – извика тя, без да отваря.
– Госпожа Дженкинсън? – попита полицаят. Гласът му беше спокоен, но твърд.
– Да?
– Аз съм полицай Дъглас от лосанджелиската полиция във Вали. Може ли да поговорим, госпожо?
Касандра остана озадачена.
– За какво?
Полицаят се забави, сякаш трябваше да се успокои.
– Става дума за съпруга ви, госпожо. Джон Дженкинсън.
Нещо в тона на гласа му накара сърцето на Касандра да пропусне един удар.