– Какво? Какво за Джон? Всичко наред ли е?
Отново последва кратко мълчание.
– Ако е възможно, госпожо, мисля, че ще е по-добре да разговаряме вътре.
Касандра почувства, че стените я притискат.
– О, боже мой! – промълви тя, бързо отключи вратата и я открехна. – Какво се е случило? Добре ли е Джон? Къде е той?
Касандра не виждаше очите на полицая, защото бяха скрити зад тъмни слънчеви очила с огледални стъкла, но изражението на лицето му беше сериозно и мрачно.
– По-добре да седнем, госпожо Дженкинсън.
Тя отново се вгледа изпитателно в лицето му, но видя само тъмна стена.
– Защо? Какво се е случило?
– Моля, нека да седнем.
– Добре, влезте – каза най-после Касандра, отвори широко вратата и посочи тъмносивия диван в дневната. – Моля ви, кажете ми какво става. Къде е Джон? Добре ли е? Всичко наред ли е?
Полицаят влезе в къщата.
Касандра затвори вратата и той се обърна към нея.
– Може ли да ви попитам нещо, госпожо Дженкинсън?
– Да, разбира се.
Полицаят свали тъмните си очила.
– Някога имали ли сте чувството, че ви наблюдават?
28.
Хънтър стана и се приближи до бюрото на Гарсия.
– Какво откри? – попита той.
Изражението на лицето на Карлос все още беше изненадано и същевременно озадачено. Той явно не беше очаквал, че ще попадне на информацията, която беше открил. Протегна показалец и отново посочи екрана на компютъра си.
– Виж.
На екрана имаше уебстраница на социална медия. Хънтър я погледна недоумяващо.
– Какво по-точно гледам? – попита той.
– Ето този постинг. – Карлос го посочи.
Робърт прочете написаното, замисли се, прочете го още веднъж и след това погледна партньора си.
– На кого е уебстраницата?
– На Пит Харис – отговори Гарсия.
Хънтър се помъчи да си спомни.
– Приятелят, за когото спомена Таня ли? Гримьорът, който бил някъде в Европа?
– Същият – потвърди Карлос. – И както изглежда, наистина е в Европа. Качил е нещо тази сутрин. – Той превъртя текста нагоре до началото на страницата. – Намира се на снимачна площадка в Берлин. Там е от близо един месец.
Робърт видя информацията и Гарсия превъртя обратно до мястото, където беше преди това.
– А сега – рече Карлос – забеляза ли първия коментар?
Хънтър кимна. Коментарът беше от Таня Кейтлин, с отговори от Карън Уорд и Пит Харис. Погледът му потърси датата най-отгоре на постинга.
– Качен е преди повече от шест месеца – тихо и замислено каза той.
– Точно така – съгласи се Гарсия. – Затова, дори ако Таня не преживяваше посттравматичната амнезия, за която ти спомена, не съм сигурен дали ще го помни.
Робърт отново насочи вниманието си към екрана. Пит Харис беше качил изображение, което вероятно бе свалил от интернет. Снимката показваше две жени, застанали една до друга. Онази вляво беше на двайсет и няколко години, а тази вдясно – на около петдесет и пет. По-младата се усмихваше на мобилния си телефон, а другата държеше до ухото си слушалка на старомоден телефон с шайба. Върху изображението с черни букви беше написано заглавие на тест, последван от скала с оценки:
Ти срещу поколението на родителите си. Предизвикателство с телефонен номер. Правят ли ленив мозъка ти технологиите?
Колко телефонни номера помниш, без да поглеждаш в списъка с контактите си?
0 = 100% ленив мозък. Ти си роб на телефона си. Помниш ли собственото си име?
1 – 3 = Ако искаш вярвай, но ти си по-добър от 85% от хората тук, ала не се заблуждавай, мозъкът ти пак е ленив и ти си далеч от възможностите на поколението на родителите си.
4 – 6 = Сега вече си близо и заслужаваш потупване по рамото. Успя да стигнеш до първите 3% на твоето поколение. Да, сериозно.
7 – 10 = Поздравления, ти току-що се изравни със средностатистическия човек от поколението на родителите си и сега си в елитния 1% от твоето поколение.
Повече от 10 = Какво? Наистина ли? Внушително. Банките на паметта ти са хиперактивни и изобщо не страдаш от ленив мозък. Поколението на родителите ти не може да се сравни с теб в запомнянето на телефонни номера и в този ден и в тази епоха ти може би си ЕДИНСТВЕН ПО РОДА СИ.
Пит Харис беше представил постинга си с думите: Бъдете честни, хора.
Първият коментар беше от Таня Кейтлин: Ха-ха, не помня наизуст нито един телефонен номер. Знам, срамувам се. Мозъкът ми е напълно ленив. И признавам, че съм роб на телефона си.