– Не ме слушаш – прекъсна го господин Джей. Тонът му остана спокоен, но властен и настойчив. – Не играем игра. Не и с живота на съпругата ми. Ти и аз ще се срещнем очи в очи и тогава може да играем каквато психоигра ти харес...
– Млъкни, Джон, мамка му – сряза го демонският глас. – Ти отказваш да слушаш. Давам ти възможност да спасиш живота на жена си и единственият начин, по който можеш да го направиш, е, ако ми дадеш два правилни отговора. Ако предпочетеш да не отговаряш, ти губиш и тя умира тук и сега, пред очите ти.
Касандра отново избухна в сълзи. Наведе глава и започна да трепери истерично.
Възможно ли е това да е случайност? – запита се господин Джей. – Възможно ли е този идиот да няма представа с кого си има работа? Може би. Господин Джей знаеше, че е най-добрият в работата си. Не допускаше грешки. Беше изключително внимателен. Затова как го беше открил този тип?
– Касандра, миличка, чуй ме – опита се да я успокои господин Джей. – Той няма да те докосне. Няма да те нарани. Обещавам ти, моя любов. – Той млъкна за секунда и когато отново заговори, се обърна към сатанинския глас. – Ако е вярно, че нямаш представа с какво се занимавам и кой съм, нека ти дам шанс да преосмислиш действията си. Аз работя за най-могъщия синдикат в Лос Анджелис и цяла Калифорния. Синдикат, който не спазва никакви закони. Има си свои закони. Разбираш ли какво ти казвам? – Господин Джей не дочака отговор.
– Ролята ми в този синдикат е много специфична. Може да се каже, че аз съм "последната правоприлагаща сила" на техните правила – последната инстанция в тяхната верига за решаване на проблеми. Всъщност аз съм "краят на веригата". Ако дойда при теб, аз ще бъда последният човек, когото ще видиш. Схващаш ли картинката?
Отново последва умишлено мълчание.
– Искаш да ми кажеш, Джон – отвърна демонът със странна извивка на преправения си глас, сякаш се бореше да удържи смеха си, – че ти си... наемен убиец. Поръчков убиец. И че работиш за някакъв... престъпен синдикат. И че трябва да се страхувам от теб.
– Казвам ти, че ако от главата на съпругата ми падне дори един косъм – отговори господин Джей с непроменен глас, – на тази земя няма да има камък, под който да се скриеш и да не те намеря. И жив ще те одера. Обещавам. Ще изтръгна сърцето ти от гърдите и ще го дам на плъховете да го изядат. Ще те накарам да страдаш по невъобразими начини. Разбираш ли?
Гласът не отговори.
– Затова сега аз ти давам възможност да спасиш твоя живот. Ако освободиш съпругата ми веднага и си тръгнеш, няма да те търся. Ще те оставя да живееш. Имаш думата ми. Тръгни си и ти обещавам, че ще забравя всичко. Слушаш ли ме?
Изминаха още няколко секунди мълчание.
– Да – отвърна гласът. – А ти слушаш ли ме, Джон? Защото ако слушаш, не откъсвай поглед от екрана.
31.
Психотерапевтката доктор Гуен Барне беше останала в частния си кабинет, след като си тръгна последния ѝ пациент за вечерта. Тя предпочиташе да прегледа записките си, докато дневните сеанси все още са пресни в паметта ѝ. Ако изобщо беше възможно, не би си взимала работа за вкъщи, особено в събота вечерта.
Първият ѝ пациент за деня беше жена на средна възраст, която беше идвала няколко пъти преди това и твърдеше, че има проблеми, само за да ѝ има нещо. Сеансите им минаваха в обсъждане и опити да се изясни някакъв несъществуващ проблем, който си беше въобразила пациентката.
– Тук няма какво толкова да преглеждам – каза си доктор Барне.
Следващите ѝ четирима пациенти бяха хора със сложни брачни проблеми, на които тя се стараеше да помогне, но знаеше, че в края на краищата, връзката им е обречена на гибел. Двете двойки не можеха да понасят партньорите си и доктор Барне беше останала с убеждението, че главната причина да идват при нея е не за да търсят помощ, а за да прекарат деветдесет минути далеч от човек, когото мразят с цялата си душа.
Последната ѝ пациентка за деня, седемнайсетгодишно момиче на име Бевърли Доусън, беше същинска човешка главоблъсканица. Бевърли страдаше от множествено раздвояване на личността и случаят ѝ беше колкото интригуващ, толкова и ужасяващ. След осем сеанса доктор Барне вече се бе запознала с пет различни самоличности, всяка от които носеше в себе си цяло ново измерение на сложност. Най-стряскащата беше онази, която доктор Барне тайно наричаше "силно агресивната Бевърли", или САБ.