– Годишнината от сватбата ви, Джон. Кога е? – попита гласът.
Щом Касандра чу въпроса, изразът в очите ѝ отново се промени – този път от опасения към пълна паника.
Колкото и да обожаваше съпругата си, през последните седем години господин Джей съвсем беше забравил за годишнината от сватбата им. Касандра му беше напомнила три пъти, но когато той не си я спомни за четвърти път, не видя смисъл да му я напомня повече. Но не го обвиняваше. Знаеше, че пропуските в паметта му започнаха след нейния период на депресия, за който господин Джей не знаеше нищо, тъй като тя се стараеше да го крие от него и всички други. Докато Касандра, водена от състоянието си, се дистанцираше от господин Джей, а той правеше същото, но по свой начин, една от последиците беше, че забрави годишнината от сватбата им.
Отчаянието във втренчения поглед на Касандра беше отражение на цялостното поведение на господин Джей. За пръв път, откакто лицето на съпругата му изпълни екранчето на мобилния му телефон, той отмести очи от нея и сякаш търсеше нещо, погледна първо наляво и после надясно.
– Имаш пет секунди... Четири...
Господин Джей погледна към тавана. Знаеше датата. Разбира се, че знаеше датата на собствената си сватба. Трябваше само да разрови паметта си.
– Три...
Той си пое дъх много по-обезпокоено, отколкото мислеше.
– Две...
Очите му се върнаха на екрана и видяха, че по лицето на съпругата му отново се стичат сълзи. В тях нямаше радост.
– Седми март – най-после изтърси господин Джей. – Оженихме се на седми март. Годината беше 1996.
34.
Доктор Гуен Барне седеше в стая за разпити номер две в полицейския участък на Рампарт на Западна шеста улица. Тя изпи остатъка от блудкавото, изстинало кафе. Преглътна горчивата течност и стомахът ѝ се разбърка.
– Стига толкова – промълви Гуен, остави вече празната картонена чаша на голямата метална маса пред себе си и я отмести настрана. Дори това да беше най-превъзходното кафе на света, след пет чаши нямаше как да изпие още едно. Нуждаеше се от голяма чаша вино, не от такива боклуци. По-скоро цяла бутилка. – Това надминава абсурдното – добави тя и се обърна към голямото, подобно на прозорец огледало вдясно от нея. Не за пръв път беше в полицейска стая за разпити. Много добре знаеше, че гледа едностранно огледало, но това не беше разпит. От другата страна нямаше никой, който да я наблюдава, въпреки че ѝ се искаше да има. Може би някой слушаше. – Сигурно е някаква шега – каза доктор Барне достатъчно високо, за да бъде уловен гласът ѝ от многопосочния микрофон в средата на масата. – Досега трябваше да дойде някой детектив. Хайде.
Докато довършваше изречението си, тя се обърна, погледна към тежката врата на два метра от нея и зачака, подканвайки я да се отвори.
Десет.
Двайсет.
Изминаха трийсет секунди.
Не ѝ провървя.
Гуен въздъхна дълбоко и се облегна назад на неудобния метален стол.
На масата пред нея бяха наредени мобилният ѝ телефон, ключовете на колата, пликът, оставен на предното стъкло на тойотата ѝ, и бележката, която беше намерила в него. Всеки път, когато я погледнеше, сърцето ѝ пропускаше един удар.
След като прочете писмото в подземния паркинг на сградата, където се намираше психотерапевтичният ѝ кабинет, доктор Барне се изсмя на глас и веднага го отхвърли като "нелепа шега без чувство за хумор". След това обаче намери другото, оставено за нея в плика, нещо, което придаваше на всичко много повече логика, и смехът ѝ мигновено се превърна в отчаяна паника. Двайсет и пет минути по-късно тя влезе в полицейския участък на булевард "Винъс".
С нея разговаря полицай и записа показанията ѝ, но Гуен настоя да говори с детектив. Не искаше случаят ѝ да се замете под килима.
Полицаят обясни, че по това време детективите не са на работа и че тя има две възможности за избор. Едната беше да чака да дойде детектив, ако наистина смята, че е необходимо, а другата – да се прибере вкъщи, а детективът да ѝ се обади по телефона или да я посети в удобно за нея време.
Последното, което искаше в момента доктор Барне, беше да си отиде вкъщи сама, затова чакаше доста отдавна, но не идваше детектив да разговаря с нея. След близо два часа, четири чаши ужасно кафе и пет все по-ядосани разходки до гишето на рецепцията полицаят най-после ѝ каза, че е успял да се свърже по телефона с единия от детективите и че той е тръгнал насам. Полицаят, който добре разбираше раздразнението на доктор Барне, я попита дали предпочита да чака в някоя стая за разпити, далеч от шума и бъркотията в приемната на участъка. Гуен с радост прие. Беше започнала малко да се плаши от погледите, които ѝ хвърляше едрият, нашарен с татуировки мъж, седнал в отсрещната страна на приемната.