– Точно това си помислих и аз, когато прочетох бележката първия път. Реших, че е шега, при това не особено остроумна, но после забелязах, че в плика има още нещо.
Уеб се намръщи и пак отмести поглед към плика на масата.
– Какво?
Гуен взе плика, наклони го и изсипа съдържанието му.
37.
С внушителната си колекция от триста и няколко бутилки бърбън, ръжено и малцово шотландско уиски, "Севън Гранд" беше един от най-добрите барове в цял Лос Анджелис за любителите на уискито.
Хънтър слезе от таксито точно пред номер 542 на Западна седма улица. Вятърът, повяваш от крайбрежието, се беше засилил значително и нощният въздух беше придобил лек мирис на влажна пръст, известявайки, че дъждът е неизбежен. Робърт вдигна яката на якето, бутна вратата и се качи на втория етаж, където се намираше уиски барът.
– Здравейте и добър вечер. – Високата метър шейсет и осем салонна управителка с кестенява коса посрещна Хънтър с насърчителна усмивка до остъклената врата на "Севън Гранд".
– Ще вечеряте ли при нас, или ще желаете само питие? – Тя говореше с очарователен шотландски акцент.
– Вероятно и двете.
Салонната управителка беше близо тринайсет сантиметра по-ниска от Хънтър и наклони глава настрана, опитвайки се да погледне зад него. Нямаше друг.
– Сам ли сте?
– Това е историята на живота ми – пошегува се Робърт и кимна.
Усмивката ѝ стана по-сияйна. Тя взе две менюта.
– Моля, последвайте ме.
Салонната управителка го поведе по малкия коридор в преддверието, който беше украсен с тапети на карета и препарирани животни. Минаха покрай билярдната зала и бара вдясно и продължиха към оживения ресторант. Звукът на шумни разговори се смесваше неравномерно със забързания ритъм на електросуинг, който се разнасяше от тонколоните.
– Идвали ли сте при нас и преди?
– Да, бил съм тук няколко пъти, предимно само в бара, но мина доста време от последния път.
– Тъкмо щях да кажа, че не си спомням да съм ви виждала, а работя тук от осем месеца.
– Не ви обвинявам – отвърна Хънтър. – Нямам особено запомнящо се лице.
Тя спря, обърна се и го погледна.
– Не бих казала – отново се усмихна. – Напротив, имате поразително лице, с добри очи. Хората запомнят това.
– Благодаря – усмихна се и Робърт.
Те тръгнаха покрай голяма маса, където осем млади мъже със скъпи, прилепнали по телата костюми, изглежда, си правеха купон.
– Хей, ти, секси девойче – каза единият, обръщайки се към салонната управителка с най-лошия шотландски акцент, който беше чувал Хънтър. Освен това младият мъж явно беше прекалил с пиенето. – Искаме още къркане, но не от тази шотландска помия. Нуждаем се от още една бутилка от хубавия, стар американски бърбън – в стил Тенеси, чуваш ли? Момците тук са жадни.
Приятелите му избухнаха в силен смях.
– Няма проблем, господине – учтиво отговори салонната управителка. – Веднага ще изпратя още една бутилка на масата ви.
– Тъй вярно – каза младият мъж, застана пред нея и препречи пътя ѝ. – Мисля, че ще е по-добре ти да я донесеш, девойче. – Той извади банкноти по пет долара от портфейла си и ги размаха пред лицето ѝ.
– Съжалявам, господине – отвърна тя и отстъпи крачка назад, но запази вежливия си тон. – В момента не мога да приемам поръчки, защото настанявам клиент. Ако изчакате един момент, ще изпратя сметката заедно с бутилката или може да платите общо накрая.
– Сигурен съм, че клиентът може сам да си намери маса, нали, момко? – Мъжът сложи ръка на рамото на Хънтър и я остави там.
Робърт погледна първо ръката на дясното си рамо и после пияния млад мъж. Когато мъжът съзря израза в очите му, усмивката му помръкна и ръката му бързо се спусна отстрани на тялото му. Салонната управителка видя това и прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Младият мъж обаче още не беше приключил. Той отново насочи вниманието си към нея и обгърна с ръка раменете ѝ.
– Трябва да дойдеш да купонясваш с нас, девойче. Ние ще ти покажем какво е наистина да си прекараш добре, не можем ли, човеци?
– Тъй вярно – едновременно отговориха другите и отново се заляха от смях.
Хънтър се приготви да се намеси, когато салонната управителка се дръпна от прегръдката на мъжа и сама ги постави на място.
– Три неща – спокойно каза тя и започна да отброява на пръсти. – Първо, "човеци" е дума, която в този контекст се употребява главно в Англия, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия. – Тя сви първия си пръст. – Второ, не се употребява в звателен падеж. "Не можем ли, човеци?" е безсмислен израз и показва невежеството ви по английска граматика. Трябваше да се придържате към "момци". И трето, не купонясвам с малки момченца.