Вместо да позвъни в другия край на линията, обаждането се прехвърли направо към гласовата поща.
– Здравейте. Свързахте се с телефона на Касандра Дженкинсън. За жалост, не мога да...
Господин Джей затвори и пак набра номера.
Отражението в огледалото зачака.
– Здравейте. Свързахте се с телефона на Кас...
Той затвори и отново натисна бутона за бързо избиране.
– Здравейте. Свързахте се...
Господин Джей прекъсна обаждането и пак насочи поглед към огледалото. Отражението му все още чакаше.
У дома – прошепна глас в главата му. – Обади се на домашния телефон.
Господин Джей натисна бутона за бързо избиране на домашния си номер.
Телефонът иззвъня няколко пъти и накрая спря.
– Здравейте...
Господин Джей веднага позна гласа от другия край на линията и дъхът му секна, сякаш изсмукаха живота от него. Гласът беше неговият. Беше се включил телефонният секретар.
– Свързахте се с дома на...
Той изчака сигнала в края на съобщението.
– Касандра, мила, аз съм. Ако си там, моля те, вдигни. Моля те. – Гласът му потрепери. – Трябва да говоря с теб, скъпа. Трябва да чуя гласа ти. Моля те, вдигни телефона. Моля те.
Отговор не последва.
– Мамка му! – Изпълненият му с мъка вик отекна в цялата стая.
Пет минути по-късно господин Джей все още седеше на ръба на ваната, притиснал длани до лицето си. Мобилният телефон беше до краката му, върху плочките на пода. Отражението му в огледалото се беше уморило да чака.
Изминаха още пет минути. Господин Джей най-после свали ръце от лицето си и безцелно ги спусна до тялото си. Чувстваше се напълно лишен от енергия. Клепачите му потрепнаха няколко пъти и зениците му се свиха, филтрирайки ярката светлина, която се отразяваше в белите плочки. След още една минута той се съвзе от унеса на объркването и успя да се съсредоточи. Когато го направи, всичко изглеждаше различно – стаята, въздухът, целият му свят. Кръвта му беше изстинала във вените, белите му дробове вдишваха омраза вместо кислород и той вече не чувстваше ударите на сърцето си в гърдите. Всичко в него беше умряло заедно със съпругата му. Всичко освен мозъка му. Трябваше да го запази жив. Трябваше да мисли. И го направи. След няколко минути господин Джей взе телефона и се обади на първия от три номера.
40.
Хънтър насочи вниманието си към човека, който стоеше пред него, и се намръщи, но несигурността във втренчения му поглед продължи само за част от секундата и после се замени с израз на пълна изненада, който жената пред него изтълкува погрешно.
– О, много съжалявам – каза тя, без да може да прикрие смущението си. – Не ме помниш, нали? – В тона ѝ прозвуча разочарование.
– Разбира се, че те помня – отвърна Хънтър и остави питието си на масата. – Денонощната читалня в Калифорнийския университет. – Той разрови паметта си за името ѝ. – Трейси, нали? Трейси Адамс.
Разочарованието ѝ се замени с престорено свенлива усмивка.
– Косата ти е различна – добави Робърт. – Затова не те познах веднага.
Чупливата ѝ червена коса беше прибрана зад ушите с две малки шноли и разкриваше елегантни обици с черепи с мънички черни камъчета вместо очи. Останалата коса падаше свободно на раменете ѝ и обрамчваше много привлекателно сърцевидно лице е изразителни зелени очи зад старомодните очила "котешки очи", но разликата беше в бретона ѝ. Този път, вместо да се извива над челото ѝ и да образува лимба, бретонът падаше естествено над лицето ѝ и закриваше отчасти лявото ѝ око.
– Извинявай, че се натрапвам – каза Трейси. Държанието ѝ все още показваше леко неудобство. – Седях до бара, когато видях, че салонната управителка те води към масата ти. – Тя леко повдигна рамене. – Реших да дойда да ти кажа здравей.
– Изобщо не се натрапваш. – Погледът на Хънтър се отмести за миг към бара. – Радвам се, че дойде.
Той не искаше да прозвучи твърде напорист и бързо прецени обстановката. Никой край бара не гледаше с очакване към тях. Пък и Трейси държеше в ръка питието си и това предполагаше, че никой не я чака на бара или на някоя маса. Робърт посочи свободното място срещу себе си.
– Искаш ли да седнеш?
Трейси се поколеба за момент.
– Сигурен ли си? Наистина не искам да се натрапвам.
– Не се натрапваш – увери я Хънтър. – За мен ще бъде удоволствие.
Свенливата усмивка се завърна на устните ѝ и тя най-после прие и кимна.
– В такъв случай, добре. Благодаря.