– Да. И наистина ме заблуди за секунда. Е, какво е? "Балвени"? – Той повдигна рамене. – Може би "Карибиан Каск" или "Дабълуд"?
Трейси отново остана смаяна от познанията му.
– Много добре. Четиринайсетгодишно "Балвени Карибиан Каск" – потвърди тя. – Говориш за мен, но и ти, изглежда, си познавач.
Хънтър се подсмихна.
– Не съвсем. Имам една бутилка у дома, затова ароматът ми е познат.
Към масата се приближи висок сервитьор с кръгъл сребърен поднос.
– Заповядайте. Чийзбургер и пържени картофи.
– За мен – каза Робърт. – Благодаря.
Сервитьорът сложи чинията на масата пред него.
– Да ви донеса ли още нещо – кетчуп, горчица, още едно питие?
– Не, благодаря. Това е достатъчно.
Сервитьорът погледна Трейси.
– Аз още съм на уиски – каза тя и вдигна чашата си. – Благодаря.
– Да ви е сладко. – Сервитьорът отново се обърна към Хънтър. – Ако се нуждаете от нещо, повикайте ме. Казвам се Макс.
Той тръгна и Робърт погледна Трейси.
– Моля те, вземи си картофки. Има достатъчно, за да се нахранят четирима души.
– Да, това наистина са много пържени картофки – съгласи се тя. – Но не, благодаря, вече ядох.
– Моля те, вземи си поне едно-две.
Трейси се втренчи в него за момент. Хънтър още не беше докоснал храната.
– Стесняваш ли се да ядеш пред други хора? – предпазливо попита тя.
Той също я погледна.
– Не. Съвсем не. – Взе солта и поръси пържените картофи.
Трейси продължи да го гледа изпитателно. Той пак не докосна храната.
– Всичко е наред – каза тя с успокояващ тон. – Не се притеснявай. Това състояние е много по-често срещано, отколкото очакваш. Десет-дванайсет процента от американците се стесняват или изпитват неудобство да се хранят пред други. Знаеш ли го?
– Ами ти преподаваш психология – отговори Хънтър, – затова вярвам, че си права, но не се стеснявам, нито изпитвам неудобство да се храня пред други хора. Помислих си, че ще е разхищение, защото наистина няма да мога да изям всичките тези пържени картофи. – Той най-после взе чийзбургера и отхапа един залък.
Мълчание.
Робърт се престори, че не забеляза озадаченото изражение на Трейси.
– И сега се връщаме на началното положение – каза най-после тя. – Дължиш ми обяснение.
– Така ли? – попита Хънтър, след като престана да дъвче.
– Е, всъщност не ми дължиш нищо, но много бих искала да знам как разбра.
Робърт се престори, че не схваща какво го питат.
– Хайде. Когато се запознахме в Калифорнийския университет, разговаряхме около две минути пред читалнята. Аз не се издадох с нищо, но ти знаеше, че съм преподавателка.
Хънтър пак отхапа от чийзбургера.
– Знам, че не си го разбрал по книгите, които бях взела тогава, защото нито една от тях не беше научна или по предмета, който преподавам. Въпреки това обаче преди малко ти разкри, че също така знаеш, че съм преподавам психология. Как?
Робърт си взе няколко пържени картофки.
– Очевидно, съдейки по телефонното обаждане, което получи онази нощ, разбрах, че ти си детектив от отдел "Убийства" на лосанджелиската полиция.
Хънтър я погледна.
– Проверих в интернет – обясни Трейси. – Добре, специалността ти е да разбираш разни неща. Поне вече не се стряскам толкова от това.
Стряскаш се?
– Ами срещаш абсолютно непознат посред нощ и след няколко минути той ти казва неща за теб, които няма как да знае. Особено в голям град като Лос Анджелис. Може да си ме дебнал тайно.
Думата "дебнал" задейства мозъка на Хънтър. Той остави чийзбургера.
– Имаш ли проблеми с преследвач? – Тонът му беше толкова натежал от безпокойство, че Трейси се изненада.
– Какво...? Не. Не става дума за това. Само дадох пример.
Робърт не каза нищо.
– Истината е, че ти си прав – продължи тя. – Наистина съм преподавател по психология и като такъв, много бих искала да разбера мисловния процес зад умозаключението ти. Какво ме издаде? Как сглоби картинката?
Хънтър сложи в устата си още картофки.
– Сигурна ли си, че не искаш?
Трейси въздъхна.
– Ще отговориш ли на въпроса ми, ако си взема?
– Разбира се.
Тя грабна няколко пържени картофчета и ги потопи в доматения сос, сервиран с тях.
– Както ти казах и преди – най-после отвърна Робърт, – елементарно наблюдение.
– Да, така е – съгласи се Трейси. – И аз отговорих, че не мога да разбера, въпреки че безброй пъти разиграх наум всичко, което си спомням за сцената. Никоя от книгите, които бях взела онази нощ, не беше научна, нито на някаква тема, свързана с психологията. Не си бях сложила баджа, затова как разбра, че съм преподавателка по психология в Калифорнийския университет?