Хънтър се накани да отговори, когато усети, че мобилният телефон вибрира в джоба му. Той го извади и погледна екранчето.
– Дай ми минутка – каза, стана и доближи телефона до ухото си. – Детектив Хънтър, специален отдел "Убийства". – Заслуша се няколко секунди и после недоверчиво попита: – Какво? Сигурна ли си? – Той погледна часовника си – 23:03.
– Добре, добре. Тръгвам.
– Не може да бъде – измърмори Трейси. – Пак ли?
– Ужасно съжалявам – каза Робърт. Изражението му показваше озадаченост и недоверчивост. – Трябва да тръгвам.
Трейси не знаеше какво да каже. Само го гледаше изненадано.
Той извади портфейла си и остави няколко банкноти на масата. Насочи се към изхода, но после спря и се обърна към Трейси.
– Знам, че ще прозвучи странно, но... може ли да ти се обадя някой път?
Тя не очакваше това.
– Хмм... да, разбира се. Ще ми бъде приятно.
Хънтър ѝ намигна и продължи да върви.
– Почакай – извика Трейси, бързо надраска телефонния си номер на салфетка и стана. – Ще помогне, ако имаш номера ми, не мислиш ли?
– Да, определено ще помогне – отвърна Робърт, взе салфетката и след секунда излезе.
41.
Детектив Джулиан Уеб взе ключовете от ръцете на доктор Гуен Барне и отключи предната врата на едноетажната ѝ къща в Мидсити, мултикултурен и гъсто населен квартал в централен Лос Анджелис. Бялата врата с декоративно гравирано стъкло се отвори с малко зловещо изскърцване.
В края на разговора в полицейския участък Уеб каза на доктор Барне, че предвид обстоятелствата, всичко, което може да направи, е да занесе писмото и гривната в лабораторията по криминалистика, за да ги изследват за пръстови отпечатъци.
– Не се обиждайте, детектив – каза тя, видимо разочарована, – но и двамата знаем какви са шансовете. Те няма да открият други отпечатъци освен моите. Кой си прави целия този труд и забравя да си сложи ръкавици?
– Ще се изненадате, докторе.
– А може ли да ги анализират за ДНК?
Уеб се изненада.
– Защо, докторе? Мислите ли, че човекът, който е взел гривната ви, може да я е носил няколко часа, преди да я остави върху колата ви?
Той не беше сигурен дали думите му бяха изречени с ироничен тон, но съдейки по погледа, който му хвърли доктор Барне, явно беше така.
– Не, детектив. – Тонът ѝ съответстваше на неговия. – Ами ако след като я е взел от дома ми, той я е сложил в джоба си, в чанта или някъде другаде, където гривната може да е влязла в допир с нещо друго, което съдържа неговата ДНК?
Изражението на Уеб стана още по-озадачено. Той искрено се съмняваше, че доктор Барне е обмислила добре думите си.
– Имате предвид пренасяне на ДНК? Също така познато като замърсяване с ДНК? Това е защитен аргумент, докторе, не уличаващ.
Детективът беше прав. Гуен не беше обмислила добре въпроса си и отчаянието ѝ заплашваше да надмине страха ѝ, но ѝ оставаше да опита още един последен аспект.
– Добре, ами домът ми? Може ли да го претърсите за пръстови отпечатъци и ДНК? Там има по-голяма вероятност да откриете нещо, нали?
Уеб я погледна с изпълнени със съжаление очи.
– Не мога да обоснова искане за екип криминалисти, докторе, нито дори за един криминалист. Не е извършен обир. Не липсва нищо, защото гривната е у вас, пък и вие признахте, че не сте забелязали следи от влизане с взлом. Шефът ми няма да подпише искането, защото всъщност не е било извършено престъпление.
Отчаянието не надмина страха ѝ, но със сигурност се изравни с него. Гуен Барне нямаше представа какво да направи. Чувстваше се напълно изтощена, но мисълта да се върне в дома си сама изпълваше със страх сърцето ѝ.
Нещо в доктор Барне трогна Уеб. Вероятно харизматичността ѝ. Или може би искреността, с която тя изричаше всяка дума. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че иска да ѝ помогне.
Доктор Барне беше нервна и се страхуваше да се върне в пустия си дом. Уеб я беше попитал дали има къде другаде да пренощува – при приятелка или член на семейството например.
Мисълта вече беше минала през ума на Гуен. Дори ѝ хрумна да се обади на сестра си Ерика, която живееше с приятеля си в другия край на града. Можеше да пренощува там, но не се спогаждаше с приятеля на Ерика. Сети се и за най-добрата си приятелка Нанси Морган, но накрая реши да не се обажда на никого. Искаше да се чувства в безопасност в собствения си дом.
Уеб разбираше логиката ѝ, затова предвид обстоятелствата, направи възможно най-доброто – предложи да я изпрати до дома ѝ и внимателно да провери къщата.