– Може ли да ви предложа кафе?
Уеб погледна часовника си. Беше късно. Твърде късно. Трябваше да тръгва.
– С удоволствие бих изпил едно, но трябва да се върна в участъка.
– Сигурен ли сте? – настоя Гуен. – Ще ми отнеме само няколко минути. Пих кафето в участъка. Имаше такъв вкус, сякаш беше прецедено през мръсен памперс.
Уеб се засмя.
– Може би защото вероятно е било така. Мисля, че никой не знае кой прави кафето там. И сигурно никой не иска да знае.
Доктор Барне се усмихна.
Детективът пак погледна часовника си.
– Може ли да отложа за друг път кафето? – попита той. – Например утре? Ще проверя как сте и дали всичко е наред.
Гуен се усмихна по-широко и кимна.
– Разбира се. Утре звучи чудесно.
– Шест часът добре ли е?
Доктор Барне беше свободна през целия ден.
– Да.
– Хубаво. – Уеб тръгна към вратата. – Тогава ще се видим утре.
Детектив Джулиан Уеб излезе от дома на доктор Гуен Барне и се качи в полицейската кола без опознавателни знаци. Усмихна се, докато включваше двигателя. Беше много по-лесно, отколкото си представяше.
42.
Двуетажната къща се намираше в края на тиха улица в Гранада Хилс – сравнително богаташки квартал в района на Сан Фернандо Вали в Лос Анджелис. С такси дори по това време на нощта, когато движението не беше оживено, Хънтър пристигна за петдесет и пет минути от мястото, където беше, до адреса, който му казаха – дома на Касандра Дженкинсън.
Таксито зави наляво по Аместой Авеню и се приближи до Фландърс Стрийт отдясно. Шофьорът намали и погледна Хънтър в огледалото за обратно виждане.
– По дяволите, станало е нещо голямо там, където отивате. Ченгетата са налетели като мухи на лайно.
Робърт кимна.
– Да, знам. Затова съм тук.
Шофьорът се втренчи в огледалото и после изви врат, за да погледне Хънтър.
– Ченге ли сте?
Робърт не отговори. Нещо не се връзваше. Беше му се обадила самата капитан Блейк и му бе казала, че разследването им е прераснало в серийни убийства, защото има втора жертва. Ако случаят наистина беше такъв, значи досега бяха сгрешили в повечето си предположения.
Малък брой преследвачи стигаха до така наречения шести стадий на дебнене – агресия и насилие срещу човешки същества. Щом достигнеха този етап, да избягват мисли като "щом аз не мога да я имам, тогава и никой друг няма да я има" ставаше невъзможно и започваха да ги измъчват фантазии за убийството на обекта на страстта им. Но дори тези, които хранеха зловещи мисли, рядко ги осъществяваха в действителност. Онези, които го правеха, като последица от действията си почти винаги бяха завладени от толкова силно чувство за вина и тъга, че обикновено се изолираха в продължение на седмици, месеци и понякога години. Някои се самонаказваха по някакъв начин. Преследвачите обаче бяха обсесивни личности и почти неизменно, след като вината и тъгата най-после се разсееха, отново насочваха маниакалното си внимание към друг обект и вероятността този убийствен цикъл да се повтори беше много, много голяма.
Сега обаче бяха изминали само три дни от убийството на Карън Уорд, не седмици, месеци или години. Три дни, което означаваше едно от две неща – или убиецът не беше преследвачът на Карън Уорд, въпреки че тя бе имала такъв, или че е дебнал няколко обекта едновременно, което се случваше изключително рядко, но не беше нечувано.
Хънтър набързо огледа мястото, докато седеше на задната седалка на таксито.
Фландърс Стрийт беше изцяло отцепена, но жълтата лента за ограждане на местопрестъпление, която определяше полицейския периметър, беше опъната най-малко още четиресет и пет метра по-нататък от двете страни на началото на улицата. Навсякъде имаше черно-бели патрулни коли.
Медиите също бяха научили за убийството и два новинарски микробуса с телевизионни камери, разположени на покривите, бяха заели стратегически позиции на тротоара на отсрещната страна на улицата срещу отцепения район. Трима фотографи, въоръжени с телескопични обективи, неуморно крачеха от единия край на периметъра до другия и търсеха удобна позиция за снимане, но разстоянието и местоположението на къщата на семейство Дженкинсън правеше задачата им невъзможна. Въпреки това никой от тях с нищо не показваше, че се готви да се откаже.
Пред лентата за ограждане на местопрестъплението вече се беше събрала малка тълпа зяпачи, които записваха и снимаха всичко с мобилните си телефони, готови за "задължително" постване в неизброимите сайтове на социалните мрежи.
На южния вход на Аместой Авеню двама полицаи координираха движението и правеха знак на всеки любопитен шофьор, който намаляваше скоростта, да продължи.