– И мислите, че ще бъда по-отпочинал сутринта? – отново го прекъсна господин Джей. – Смятате, че ще мога да заспя?
Робърт не отговори. Господин Джей беше прав.
– Предполагам, че сте чули запис на обаждането ми до 911 или са ви казали как съм разбрал какво е станало тук. Знаете за видеообаждането, което получих.
Хънтър кимна съчувствено.
– Затова, ако не възразявате – продължи господин Джей със спокоен и абсолютно ритмичен тон, – предпочитам да говоря, докато всичко все още е прясно в главата ми. Сънят, ако мога да заспя, ще донесе сънища... кошмари... видения... образи... Някои ще бъдат реални спомени за случилото се, но други несъмнено ще бъдат безумни фантазии. Неща, които не са се случили в действителност. Неща, които е измислил мозъкът ми и които всъщност не съм видял. Неща, които трябваше да кажа, но не казах. – Той млъкна за момент, сякаш последните няколко думи му причиниха силна болка. – Тогава проблемът в главата ми ще бъде, че няма да мога да разгранича какво се е, случило в действителност и какво не. Всичко ще ми се струва реално като хората в тази стая. – Погледът му се стрелна към Гарсия и доктор Слейтър и после пак се върна на Хънтър. – Колкото по-дълго чакаме, толкова по-голям става рискът реалността и фантазиите да се смесят в съзнанието ми.
Въпреки че никой не можеше да каже с пълна увереност как ще реагира нечий мозък след такъв травмиращ епизод, Робърт не се съмняваше, че ще нахлуят кошмарите и образите, за които спомена господин Джей. Като психолог не можеше, да съзре грешка в логиката му. В същото време всички в стаята се изумиха и заинтригуваха от спокойствието на господин Джей.
– Разбирам – каза Робърт и бързо обходи с поглед стаята. – Предпочитате ли да разговаряме в участъка?
– Защо? – попита господин Джей. – Необходимо ли е?
Заинтригуваността на присъстващите се засили.
– Не. Съвсем не. Само си помислих, че може би... – Хънтър не довърши изречението си.
– Стаята ще ме разсейва? – Господин Джей улови погледа на Хънтър и го проследи, но предпочете да не поглежда към стола и локвата кръв под него. – Прав сте – призна той. Очите му се съсредоточиха в произволна точка на пода пред него и спокойствието му най-после се пречупи.
Робърт отново му даде минутка.
След малко господин Джей вдигна глава.
– Не е необходимо да ходим в управлението, господин Дженкинсън. Може да отидем в някой местен полицейски участък или дори в един от полицейските микробуси, паркирани навън, ако предпочитате – предложи Хънтър.
Господин Джей се замисли, а после зададе друг въпрос:
– Има ли следи от влизане в някоя друга стая в къщата?
Хънтър леко повдигна вежди.
– Вие сте единственият човек, който може да ни каже това с някаква степен на сигурност, господин Дженкинсън, но доколкото можем да преценим, използвана е само тази стая.
Господин Джей кимна и след няколко секунди каза:
– Може да отидем в кабинета ми, ако нямате нищо против.
– Той посочи.
Робърт не виждаше причина да не отидат там и двамата с Гарсия бързо се спогледаха.
– Да, разбира се – рече Карлос и потупа джобовете си под предпазния гащеризон. – Нося тефтерчето си и мога да запиша разговора на телефона си. – Готови сме.
Господин Джей се обърна да ги поведе към кабинета си. Погледът му се плъзна по снимките на полицата над камината и той се закова на място. Бездънната пропаст в душата му, която беше заплашила да го погълне целия, се завърна с яростта на торнадо. Докато стоеше там, втренчил се във фотографиите в рамки, господин Джей почувства, че душата му го напуска. В ушите му като гръм прозвуча въпросът, зададен от демонския глас.
Кога е годишнината от сватбата ти?
Дълго време никой не помръдна.
– Господин Дженкинсън, наред ли е всичко? – попита Хънтър.
Отговор не последва.
Господин Джей, изглежда, се беше замислил за нещо.
– Господин Дженкинсън?
– Искам да попитам нещо. Трябва да знам – каза накрая той, отказвайки да погледне другите в очите.
Всички зачакаха.
– Знам, че съпругата ми е била съблечена. – Отново последва дълго, изпълнено с чувства мълчание. – Трябва да знам. Била ли е... – Господин Джей се запъна на следващата дума и реши да започне отново. – Онзи психопат... – Пак не можа да я изрече.
– Господин Дженкинсън – каза доктор Слейтър, пристъпи крачка напред и смъкна качулката на белия си предпазен гащеризон. Русата ѝ коса беше прибрана на разрошен кок на тила, но това не я правеше по-малко привлекателна. Тъкмо обратното, разрошената коса добавяше чар към вида ѝ.