Хънтър побърза да смени темата.
– Споменахте за групи за поддръжка във връзка със съпругата ви.
– Преди няколко години Касандра загуби майка си от недиагностицирано сърдечно заболяване – обясни господин Джей.
– Групите за поддръжка ѝ помогнаха много по онова време, но и тя обича да помага на другите. – Той млъкна, осъзнавайки грешката си. Болката му беше осезаема. – Обичаше да помага на другите – поправи се господин Джей. – Затова от време на време ходеше на сеанси с групи за поддръжка за хора, изгубили от болест близки, които са обичали. Опитваше се да им помогне по някакъв начин. Такава си беше.
– Знаете ли подробности за групите за поддръжка? – попита Хънтър. – Имена? Места, където са се събирали? Нещо друго?
– Не, но мога да се обадя на някои нейни приятелки и да разбера.
– Много ще ви бъдем благодарни – отвърна Хънтър, въпреки че щеше да изпрати екип да проучи въпроса.
– Съпругата ви използваше ли сайтове на социални мрежи? – попита Гарсия.
– Не го ли правят всички в днешно време?
– Да, вярно е – съгласи се Карлос. – Споменавала ли е да са я тормозили тролове или да са ѝ изпращали неуместни съобщения или нещо подобно?
Господин Джей вдигна ръка и с палеца и показалеца си потърка уморените си очи.
– Не – отговори той. – Никога. – Но тя ги използваше само за да поддържа връзка със стари приятелки от Санта Ана. Не прекарваше онлайн повечето си време, както правят повечето хлапета в днешно време, например синът ми.
– А вие, господин Дженкинсън? – попита Гарсия. – Имате ли страница в някоя социална мрежа?
– Да. Фирмата ми също има бизнес уебстраница.
Хънтър знаеше, че следващият му въпрос ще прозвучи малко странно.
– Въпросът за датата на сватбата ви, господин Дженкинсън...
Господин Джей се втренчи в него и Робърт видя опустошителна болка в очите му.
– Спомняте ли си някой да ви е задавал същия въпрос наскоро, може би тази година? Може би докато сте били някъде с приятели, на вечеря, на празненство или с някого, с когото работите, на питие в бар... или другаде?
Въпросът наистина се стори странен на господин Джей.
– Не. Не си спомням да са ме питали за деня на сватбата ми много отдавна. – Той поклати глава. – Дори не знам откога.
– А спомняте ли си кой ви попита?
Погледът на господин Джей стана унесен за момент, а после – тъжен.
– Касандра. Така ми го напомняше, защото забравях всяка година. Изчакваше до късно вечерта и точно преди да си легнем, питаше нещо невинно като: "Знаеш ли коя дата е днес?". И тогава разбирах, че страшно съм се издънил, и беше твърде късно да измисля някакво оправдание. По-рано не беше така – добави той, сякаш почувства необходимост да се защити пред двамата детективи. Изразът в очите му стана още по-тъжен и се превърна в копнеж по онова отдавна отминало време. – Помнех датата всяка година, купувах ѝ подаръци, цветя, водех я на вечеря... Не знам какво се случи и как и защо започнах да забравям датата, но от няколко години Касандра се отказа да ми я напомня. Предполагам, решила е, че вече няма смисъл да го прави.
Хънтър не каза нищо. Чакаше господин Джей да напрегне още паметта си.
– Сещате ли се за някого, който по някаква причина би искал да стори зло на съпругата ви? – попита накрая той.
Господин Джей се облегна назад на стола и сложи лакти на облегалките за ръце. Погледът му се отмести към снимката в рамка на писалището.
– Касандра беше изключително добра душа – отговори той със задавен глас. – И не го казвам само защото беше моя съпруга. Попитайте всички, които я познаваха. Тя беше отзивчив и любящ човек. Учтива с всеки. Скромна. Проявяваше разбиране. Великодушна. Помагаше. Едва ли е ядосала някого през живота си.
– А сещате ли се за някого, който би сторил зло на съпругата ви... може би за да отмъсти на вас?
Актьорското майсторство на господин Джей беше безупречно. Той добави идеална доза шок към думите и изражението си.
– Да отмъсти на мен? За какво? Аз съм обикновен бизнес консултант, детектив. Нямам дългове. Не играя хазарт. Нямам зъб на никого и доколкото знам, никой ми няма зъб. Ние бяхме обикновено семейство и водехме обикновен живот.
– Никога ли не сте получавали заплахи от някакво естество? – попита Хънтър.
– Заплахи? – Господин Джей отново придоби изненадан вид, достоен за "Оскар".
– Да. С имейли, телефонни обаждания, текстови съобщения, писма?
– Не. Никога.
– Ами съпругата ви? Споменавала ли е да е била заплашвана? Нещо за... писма или телефонни обаждания, които е получила? Да е споменавала, че може би я следят?