Гарсия се запита дали би отговорил на въпросите. Ако го попитаха за датата на сватбата му, изобщо нямаше да се поколебае. Ако го попитаха за номера на мобилния телефон на Ана обаче...
Чувството за вина го зашлеви като плесница в лицето. През всичките години, откакто се бяха оженили, той така и не беше запомнил наизуст номера на съпругата си. Вината се превърна в срам, защото Карлос осъзна, че дори не се е опитал да го запамети. Винаги беше разчитал на паметта на мобилния си телефон не само за нейния номер, но и за всеки друг в списъка с контактите си, включително номера на Робърт. Знаеше наизуст само собствения си номер. Засрамен, Гарсия мълчаливо даде обещание пред себе си.
– Но аз смятам, че той е искал да решим точно това – каза Хънтър и изтръгна партньора си от мислите му.
– Да решим, че снимките са му подсказали идеята за въпроса с датата на сватбата? – попита Гарсия.
Робърт кимна.
– Замисли се, Карлос. Убиецът не знае, че ние сме се досетили, че въпросите, които задава, изобщо не са лесни или произволни, въпреки че изглеждат такива, нали?
– Да.
– Нека за момент допуснем, че не знаем нищо за убиеца. Получаваме обаждането. Обработваме местопрестъплението, както правим винаги. Забелязваме снимките от сватбата върху полицата над камината, но те не ни се набиват в очите, защото няма причина. След това разпитваме господин Дженкинсън и той ни разказва за видеообаждането и въпросите, които са му били зададени. Тогава може да сме направили връзката, но дори ако не сме, винаги има втори оглед на местопрестъплението. Да не говорим за снимките от местопрестъплението, които ще гледаме отново и отново.
Гарсия продължи в реда на мисли на Хънтър:
– Затова, освен ако не сме слепи или глупави, сериозно ще се замислим за вероятността, че вторият въпрос е възникнал на момента, подсказан от сватбените снимки.
– Именно – съгласи се Робърт.
– И това, поне за известно време, би ни накарало да се отклоним от онова, което наистина трябва да търсим – факта, че убиецът вече е знаел, че господин Дженкинсън ще даде грешен отговор. Фактът, както ти каза, че извършителят вероятно е бил в къщата и преди.
– Точно така. Мисля си, че може би така избира жертвите си.
– Възможно е – каза Гарсия и се накани да добави още нещо, когато телефонът на Хънтър иззвъня.
– Детектив Хънтър, специален отдел "Убийства"..
Обаждаше се доктор Каролин Хоув, главният патолог на Института по съдебна медицина на Лос Анджелис. Тя току-що беше приключила с аутопсията на трупа на Касандра Дженкинсън.
57.
След като се раздели с Хънтър и Гарсия, господин Джей се регистрира в евтин мотел в Портър Ранч, недалеч от дома му в Гранада Хилс, но това беше само в случай, че полицаите проверят. Той дори не видя как изглежда стаята му. Веднага щом взе ключовете от кльощавия нощен дежурен, който миришеше на мас и печено сирене, се качи в колата си и отиде право в апартамента, който държеше в Торънс, южен Лос Анджелис. Беше наел апартамента, за който не знаеше абсолютно никой, под фалшиво име преди няколко години и го плащаше в брой в началото на всяка година – винаги предварително за дванайсет месеца.
Господин Джей трябваше да проведе няколко телефонни разговора, но знаеше, че до сутринта няма да може да направи много. Чувстваше се изтощен и мозъкът му повтаряше, че най-добрата му възможност за избор е да се опита да презареди и да се отдаде на така необходимата почивка, макар и само за един-два часа, но сънят не дойде. Бъркотията в съзнанието му не го позволи. Всеки път, когато затвореше очи, той беше бомбардиран от образи на Касандра, обляна в кръв.
Господин Джей отиде в дневната и си наля щедра доза бърбън – достатъчно, за да поуспокои малко нервите си, но не толкова много, че да замъгли мислите му. Взе чашата, угаси лампите и се разположи на малкия диван срещу големия прозорец в източната стена. Гледката съвсем не беше зрелищна, но когато слънцето изгрееше, се виждаше част от Редондо Бийч и Тихия океан и само това имаше огромно успокояващо въздействие.
Господин Джей се втренчи в светлините на града, отпи малка глътка от питието си и остави силния алкохол с нюанси на сладък дъб и карамел да се задържи в устата му, докато започна да изгаря езика му и вътрешната страна на бузите. Едва тогава преглътна златистата течност. Обикновено тялото му веднага започваше да се затопля отвътре, но господин Джей се съмняваше дали това някога ще се случи отново. Имаше чувството, че душата му е смразена, и изпитваше само омраза, затъмнена от ненаситно желание за мъст.