Да, той знаеше точно каква беше грешката му, или по-точно – грешката на детективите. Сега разбра защо нещо не се връзваше в разпита. Защо не остана с впечатлението, че е заподозрян за убийството на съпругата си, при положение че би трябвало да бъде.
Онова, което издаде двамата детективи, не беше някой от въпросите им или нещо, което казаха. Напротив, беше нещо, което остана неизказано. Незададен въпрос.
След като господин Джей описа маската на убиеца, трябваше да го попитат дали би разговарял с полицейски художник, за да съставят заедно портрет по описание. Това беше единственият логичен развой на разпита, но те не го попитаха.
Защо?
Не му повярваха?
Нямаше причина да не му вярват.
И тогава господин Джей си спомни погледа на детектив Гарсия към детектив Хънтър. Беше леко отместване на очите, което продължи само секунда. Господин Джей го видя, но умореният му и покрусен мозък не можа да го изтълкува правилно. Това беше неговата грешка.
Погледът между детективите изразяваше потвърждение, не съмнение, сякаш описанието му на маската съвпадаше с нещо, което те очакваха. И това можеше да означава само едно – те вече знаеха за маската и за убиеца и единствената възможна причина за това беше, че той е убивал и преди.
– Повярвай ми, Бръснач, сигурен съм. Не беше заради мен или някоя от поръчките, които съм изпълнил.
Увереността в думите му накара Бръснача да се въздържи от повече въпроси. За момент той се постави на мястото на господин Джей. Бръснача също имаше съпруга и две дъщери, които обожаваше. Дори мисълта за подобен сценарий с тях го накара да се разтрепери от гняв.
– Аз... искрено съжалявам за загубата ти, приятелю.
Господин Джей не отговори.
Бръснача разбра, че това не е измъкване. Ако ролите им бяха разменени, той би направил абсолютно същото.
– Знаеш ли как да го намериш?
– Още не, но ще разбера.
– Не се съмнявам, приятелю. Направи каквото трябва... и Джей?
– Да.
– Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, нали? Ако ти трябва нещо, каквото и да е, обади ми се. Имам връзки навсякъде в тази шибана страна. Копелето няма да се измъкне.
– Благодаря.
Господин Джей затвори и строши телефона с предплатена карта.
58.
Главната сграда на Института по съдебна медицина на Лос Анджелис се намираше на Мишън Роуд 1104. Постройката представляваше забележително архитектурно произведение с нюанси от Ренесанса. От двете страни на екстравагантното входно стълбище имаше старомодни стълбове с лампи. Фасадата на изумителната стара болница, превърната в морга, беше от теракотени тухли и сиви трегери.
Хънтър и Гарсия се качиха по стъпалата, които водеха към входа, и се приближиха до рецепцията.
– Здравейте, детективи – каза рецепционистката, дребна жена с дълбоки очи, заострен нос, блестящи бели зъби и добродушна усмивка.
– Добро утро, Одри – поздрави я Робърт.
– Добро утро, Одри – последва го Карлос.
– Доктор Хоув е в зала две – уведоми ги Одри и с показалеца си посочи двойните летящи врати вдясно от рецепцията.
Хънтър и Гарсия минаха през тях и тръгнаха по ярко осветен бял коридор с лъскав линолеум на пода, който миришеше силно на антисептичен почистващ препарат. До едната стена имаше празна количка с носилка. Те минаха през още едни двойни врати в дъното на коридора и после завиха наляво в друг, по-къс коридор. Миризмата на антисептик се промени в нещо много по-парливо – мирис, който сякаш впи нокти в гърлата им и бавно опари ноздрите им.
Робърт веднага вдигна ръка към лицето си и запуши носа си. Много пъти беше минавал по тези коридори, но така и не свикна с миризмата. Не мислеше, че някога ще свикне.
Двамата завиха надясно в дъното на втория коридор и най-после стигнаха до залата за аутопсии номер две. През двата правоъгълни прозореца на вратите от неръждаема стомана видяха доктор Хоув. Тя седеше на високо столче, вглъбена в нещо на екрана на компютъра си.
Хънтър почука три пъти.
Доктор Хоув вдигна глава и когато позна детективите, се обърна и натисна кръгъл зелен бутон на стената зад себе си. Вратите се отвориха със съскане, сякаш под налягане. Тя им направи знак да влязат.
Хънтър и Гарсия бутнаха вратите и влязоха в голямото студено помещение. Стените бяха облицовани с безупречно чисти бели плочки. Подът, също като в коридорите, беше застлан с лъскав, скърцащ от чистота линолеум. От дългия и широк плот с оттичане в западната стена се подаваха две маси за аутопсия от неръждаема стомана. В края на всяка имаше голям умивалник с мощна водна струя. На масата най-близо до тях лежеше трупът на Касандра Дженкинсън, покрит до половината със светлосин чаршаф. Главата ѝ беше обръсната. Косата ѝ сигурно беше в лабораторията по криминалистика за анализ.