– И така – продължи Карлос, – да се върнем там, където бяхме: убиецът им отправя втория въпрос веднага след като им вдъхне фалшиво чувство на сигурност. Двамата свидетели ни казаха, че при втория въпрос първото, което са направили, не било да потърсят отговора в паметта си. – Гарсия поклати глава. – Не. Те се запитали: "Какво? Какво искаш да кажеш? Чакай малко..." и така нататък.
– Голяма грешка – поясни Хънтър. – Когато започнали да разравят паметта си за отговор, вече били изминали три или четири от секундите, които им е дал убиецът. И са го знаели, защото той ги отброявал и така засилвал напрежението. Тук има още един елемент – дори да си спомнят числата и датите... – Робърт посочи главата си – те може да ги объркат.
– Паника – каза капитан Блейк.
– Почти, но още не – възрази Хънтър. – Тук настъпва тревожност, изнервеност и може би малко страх. Затова, преди убиецът да отброи до нула, те изтърсват грешен отговор, или защото наистина не знаят правилния – в случая на Таня Кейтлин, – или защото времето им изтича и тревожността ги кара да объркат датите – в случая на Джон Дженкинсън. – Хънтър се отдалечи от таблото със снимките. – С това убиецът най-после им показва коза си. – Той кимна на капитан Блейк. – Сега вече настъпва паника. И затова извършителят използва заострено длето вместо само чук.
– Ударът е твърде мек – отбеляза Барбара и загадката най-после ѝ се изясни. – Жертвата щеше да бъде с подутина на главата. Нямаше да има пирамидална фрактура. При прекалено силен удар жертвата би умряла твърде скоро или щеше да бъде повалена в безсъзнание със сътресение на мозъка.
– Точно така – съгласи се Робърт. – Нито единият от двата случая не би устроил убиеца, защото той е искал с първия удар да се случат две неща. Първо, извършителят е искал Касандра Дженкинсън да изпитва болка, но да остане в съзнание. Второ, искал е да предизвика паника дълбоко в сърцето на съпруга ѝ и впоследствие в мозъка му. А какъв по-добър начин от това да го накара да гледа как кръвта на жена му изтича?
Капитан Блейк затвори очи за момент и поклати глава.
– Лек удар с тъп инструмент не би причинил пробиване на дупка в скалпа ѝ – добави Хънтър. – За тази цел му е бил необходим много по-силен удар и контролирането му би представлявало проблем. – Веднага щом по лицето на жертвата е потекла кръв – допълни Гарсия, – играта е свършила, капитане. Дори ако отговорът е бил на езика на свидетеля, той не е бил в състояние да го изрече, защото последният психологически елемент е най-пагубният от всички.
Барбара мислеше, че паниката е последният елемент, и се намръщи озадачено.
– Вина – обясни Хънтър. – В този момент Джон Дженкинсън е разбрал, че каквото и да става, не е шега и причината съпругата му да кърви, да изпитва болка и да умира... е той. Защото не може да си спомни датата на сватбата им. Когато отброяването на петте секунди започнало отново, в мозъка му царял пълен хаос. За по-малко от пет минути той преминал през изненада, объркване, шок, съмнение, паника, ужасяващ страх и накрая съсипваща душата вина. Добави към това факта, че Джон Дженкинсън е гледал как измъчват съпругата му в собствения им дом, без да може да стори нищо, за да го спре, и датите и числата в ума му вече са се объркали. Планът в никакъв случай не е безотказен, но е много хитър, защото е наклонил везните в полза на убиеца.
– И господин Дженкинсън ще изпитва вина до края на живота си – отбеляза капитан Блейк.
Потвърждението дойде под формата на мълчание от страна на двамата детективи.
69.
– Еха! Изглеждаш поразително – каза детектив Джулиан Уеб, когато доктор Гуен Барне отвори външната врата. Тя беше облечена с бяла, дълга до коленете коктейлна рокля с тънки презрамки, които разкриваха мускулести ръце и крака. Чантичката ѝ беше украсена с лъскави камъчета и подхождаше на вечерните ѝ сандали с платформа. Косата ѝ искреше на гаснещите лъчи на слънчевата светлина в късния следобед.
– Благодаря – отговори Гуен и му отправи съблазнителна и същевременно загадъчна усмивка. – И ти изглеждаш много добре.
Доктор Барне не знаеше, но Уеб беше с ежедневното си облекло – тъмен костюм с бяла, закопчана догоре риза и вратовръзка на райета. Обувките му бяха черни, удобни и лъснати.
Доктор Барне погледна часовника си. Беше точно 18:00.
– Идваш... точно навреме. Смаяна съм.
– Опитвам се, ако изобщо е възможно – отвърна Уеб. – Но с моята работа понякога е трудно. Нещата не се случват по график, ако разбираш какво искам да кажа.