— За вас…? Но, човече, с ума ли сте? Вече ви казах, че човек нагърбил се със задача, каквато сте изпълнил вие, се класифицира като шпионин. Вие дължите живота си на мен.
— Моят живот ви принадлежи.
— Ще се лиша от това притежание. Знаете ли също, че човек числи шпионите към хора, които нямат чест? А който няма чест, не може да даде и честна дума.
Това за онзи и бездруго бе от ясно по-ясно. Той отвърна:
— Сеньор, все пак вие не знаете кой съм. Считате ме за шпионин, само, че аз съм лекар, казвам се Флорес и живея в манастира Ла Крус в Керетаро.
— Напразно си давате труда! За мен вие сте куриер, поел по пътя на шпионина да отнесе една бойна заповед. Няма да ви разрешат свободно движение.
Бе започнало да се зазорява, ала все още беше тъмно. Въпреки това Курт видя очите на така наречения доктор, приковани с пламтящ поглед върху него. Бяха очите на дива котка, която се готви за скок. След къса пауза човекът смирено додаде:
— Съдите за мен погрешно. Аз вярвах, че служа на своя император.
— Лично аз бих уважил тези възгледи и чувства, ала иначе никой не би проявил охота да ги признае. Значи вие сте верен привърженик на императора?
— Да! И като го признавам открито пред вас, привърженикът на Хуарес, давам доказателство, че не съм страхлив шпионин.
Същевременно от очите на лекаря лумна странен, заплашителен огън. Разбрал това, той се опита да го потуши, ала Курт го бе забелязъл. «Какъв поглед! — помисли си. — Тоя Флорес е зъл и опасен човек. Трябва да се пазя от него!» Най-сетне се развидели и шествието можеше да потегли. С пленниците по средата, тръгнаха към лагера на Керетаро. Победителите бяха взели под надзор конете на победените. Пътят бе преминавай в голям ред, докато стигнаха една клисура, която прорязваше вляво едно възвишение и бе обрасла с гъсти храсталаци.
Флорес беше бесен, дето не му бе разрешено да се присъедини към пленените офицери, на които бяха оставили конете. В дрезгавината на утрото, разбиващо обикновено всякакви илюзии, той виждаше бъдещето си в една не толкова благоприятна светлина, както в края на нощта. Щеше да бъде отведен в Главната квартира и по-късно навярно в Керетаро. Какво щеше да стане, ако някой го познаеше там? Ако се разбереше, че не е лекарят Флорес от манастира Ла Крус, а доктор Хиларио от дела Барбара? Бягството беше единственото спасително средство за него. Само че напразно се оглеждаше за евентуална възможност.
Но когато стигнаха споменатата клисура, която трябваше да заобиколят, му се предостави случай да се измъкне. Пътят тук беше много тесен. Пешеходци и ездачи бяха принудени поединично да се следват. Хиларио Плъзна поглед наоколо. Като че никой не му обръщаше внимание. Удадеше ли му се да достигне храстите, щеше да се шмугне в тях и никой куршум не би могъл да го улучи. Точно при входа на клисурата хвърли последен поглед около себе си. Миг по-късно се стрелна наляво.
— Дръжте го! — кресна човекът зад него.
Едва сега хората видяха беглеца да се носи с дълги скокове към храсталаците. Десет, двадесет пушки се вдигнаха. Изстрелите прокънтяха. Твърде късно! Клоните се бяха сключили зад бягащия пленник. Хиларио навлизаше в гъсталака. Радостта в сърцето му бе толкова голяма, че я изрази в силен вик.
Само че тоя вик бе прибързан. По-скоро интуитивно, отколкото умишлено, един го бе държал под око — Курт Унгер. Той яздеше встрани зад него и когато дойде въпросната местност, смуши коня си още по-близо, без лекарят да забележи. И веднага щом Хиларио драсна с най-голяма бързина по дерето надолу, дирейки прикритие в храсталаците, Курт рязко обърна коня наляво, смушка го с шпорите и препусна в галоп па известно разстояние по периферията на клисурата, додето прие, че е изпреварил проправящия си в гъсталака път беглец.
Слезе от коня, върза го и предпазливо се спусна през храстите в клисурата. Там се сниши и се ослуша. Не се наложи дълго да чака и ето че чу приближаващи крачки, все по-усилващо се пращене и учестено дишане. Няколко секунди по-късно гъсталакът се раздели и се появи бързащият Хиларио. Оставаха му броени крачки до началото на същинската гора. Достигнеше ли я, щеше да е извън всяка опасност. Курт се изправи непосредствено пред него.
— Добро утро, сеньор Флорес! — поздрави го насмешливо. — Накъде така рано и толкова забързан?
Заговореният за миг остана като окаменял и с ококорени очи. Да види офицера пред себе си, след като предполагаше, че всички са зад гърба му, бе направо магьосничество.
— Поврага! — нададе възглас най-сетне и отскочи същевременно встрани да изкатери откоса на клисурата.