— Не.
— Е, в Главната квартира хората са по-добре осведомени. По-раншните обитатели трябвало да опразнят манастира. Доколкото зная също, там не е имало никакъв лекар. Не би ли имал добрината да ми опишеш тоя Флорес?
Курт изпълни желанието му. Лицето на Стернау придобиваше все по-нарастващо изумление и когато Курт приключи, той дори подскочи.
— Имаш ли изобщо представа кого си заловил? Това трябва да е старият Хиларио! Нямаш ли вече достъп до него?
— Мога да вляза, когато поискам.
— Да вървим веднага! Но първоначално няма да влизам с теб. Ще ми се да го сюрпризирам. На първо време ще говориш сам с него.
— Добре! Горко му, ако е той! Незабавно ще изтичам да уведомя генерала.
Прекъснаха беседата си и се отправиха към ареста. Като такъв служеше приземният етаж на една отделно издигаща се къща, която произхождаше от по-раншни времена и бе много здраво построена. Стените й бяха повече от половин метър дебели, а по всички прозорци се виждаха орнаментални решетки от ковано желязо. Войникът, комуто бе поверен ключът, позна Курт и без да се опъва му отвори килията на лекаря. Не заключи вратата и я остави открехната. Стернау застана отвън, за да може да слуша водения разговор. Хиларио се учуди, виждайки да влиза оберлейтенантът.
— Отново си тук? — изръмжа той. Сега не беше вързан и се надигна от голия под, на който седеше.
— Както виждаш — отговори Курт.
Погледът, който метна на затворника, бе съвършено различен отпреди. Това направи впечатления на онзи.
— Какво те води насам? — провлече.
— Един въпрос. Казах ти, че високата сума, която ми предлагаш събужда подозрения и че ще събера сведения. Няма ли да е по-добре, ако ми спестиш труда и си кажеш откровено каква е причината за страха ти да бъдеш разпознат?
— Да бъда разпознат? От кого? Аз не се страхувам от никаква среща. Който познава доктор Флорес само може да ми бъде от полза.
— Хм, ти жадуваше така заветно свободата си не защото те чакат болни, а затворници. Да речем на първо място някой си Гаспарино Кортейо и един друг, който се казва Хенрико Ландола.
Хиларио се видя демаскиран. Чувстваше се като ударен с боздуган по главата. Въпреки това на нехранимайкото се удаде бързо да се окопити.
— Не знам такива имена — отвърна с добре изиграно безразличие.
— Други сигурно ще са ти по-добре известни. Ще спомена Пабло Кортейо и дъщеря му Хосефа.
— Тия двамата действително са ми известни, но само като на всеки друг мексиканец, който знае окаяната роля, която играеха.
— Хмм! Те сега играят една още по-окаяна роля — в подземието на дела Барбара, приковани към стената.
Курт поднасяше сведенията лека-полека, на малки порции. Старият стана тебеширенобял в лице. Гласът му забележимо трепереше, когато попита:
— Как го каза? Не те разбирам. Не зная какво искаш.
— Наистина ли? Е, в такъв случай съм принуден да назова още неколцина други затворници, да кажем граф Фернандо де Родриганда от Севиля. Познаваш ли го?
Коленете на доктор Хиларио се разтрепериха.
— Не го познавам.
— Мариано, Унгер, Малкия Андре, Бизоновото чело и Мечешко сърце също не?
— Не. Те са ми съвършено непознати.
— Сигурно та Стернау, а?
Сега старият се облегна в ъгъла. Той се опасяваше, че в противен случай ще се строполи, Все пак изрече на пресекулки:
— Това име…още…не съм чувал.
— Всички тези мъже бяха оковани в едно сводесто помещение, надзиравани от Манфредо, твоя племенник. Аз самият ги освободих.
— Ка…ка…квооо? — провикна се старият.
— И същевременно затворих племенника ти. Той очаква наказанието си, което и ти ще споделиш с него.
Вторачил поглед в говорителя, Хиларио не отговаряше. Кога се е случило това? Нямаше ли понастоящем войници в Манастира? Веднага получи информация, тъй като Курт продължи:
— А и другите ти машинации са разкрити. Твоят съзаклятник, дето те прати в Керетаро, след кратък разпит бе обесен. Сеньорита Емилия бе спасена от мен и Малкия Андре. Аз бях този, който плени проникналите в Манастира императорски войници. И най-главното. Онова масово убцйство, което си бил замислил в хасиендата дел Ерина, било осуетено. Никой не е пил от сока на Листа на Смъртта, който си сипал в казана.
Това беше повече, отколкото дори старият бе в състояние да издържи. Очите му приеха изцъклен вид. Бе чул имена и дела, за които си бе въобразявал, че държи в най-дълбока тайна. Почувства се изгубен, ала с внезапно преминал почти във фалцет глас опита да се оневини:
— Аз не разбирам…не проумявам нищо.
— Наистина ли, мерзавецо? — прозвуча в този миг откъм входа.