Ти я обичаше, казва моята кралица. И после я нарани.
Моето предателство към момичето Книжница не бива да ме преследва. Измамих стотици преди нея.
И все пак ме обзема неспокойство. Нещо необяснимо се случи, след като Лайя от Сера ми подари гривната си — след като разбра, че момчето, което наричаше Кийнан, беше само измислица. Както всички хора, тя видя в очите ми най-тъмните моменти от живота си. Но когато погледнах в душата й, нещо — някой — отвърна на погледа: моята кралица, гледаща ме през вековете.
Видях нейния ужас. Тъгата й от това, в какво се бях превърнал. Видях болката й от това, което нашите деца и нашият народ бяха преживели от ръцете на Книжниците.
Мисля за моята кралица с всяко предателство. Връщам се назад хиляда години, към всеки открит, манипулиран и обичан човек, докато не ми дадат своята част от Звездата с любов в сърцата си. Отново и отново и отново.
Но никога не бях виждал нея в погледа на друг. Никога не бях усещал толкова остро острието на нейното разочарование.
Още веднъж. Само още веднъж.
Моята кралица говори. Не го прави. Моля те.
Смазвам гласа й. Смазвам спомена за нея. Мисля, че няма да я чуя отново.
Глава 2
Лайя
Всичко в този набег се усеща погрешно. Дарин и аз го знаем, дори ако никой от нас не иска да го каже.
Макар че брат ми напоследък не говори много.
Вагоните с призраци, които проследяваме, най-сетне спират пред едно село на Воините. Изправям се от покритите със сняг храсти, където сме се укрили, и кимвам на Дарин. Той хваща ръката ми и я стиска. Бъди внимателна.
Посягам към невидимостта си, сила, която се пробуди в мен наскоро и в която все още се опитвам да свикна. Дъхът ми се извива в бели облаци, като змия, извиваща се под звуците на някаква непозната песен. На други места в Империята пролетта е разпръснала своите цветове. Но толкова близо до Антиум, столицата, зимата все още шиба с хладните си пръсти по лицата ни.
Полунощ отминава, и малкото лампи, които горят в селото, трептят в надигащия се вятър. Когато преминавам през периметъра на затворническия керван, извисявам гласа си ниско и подражавам на бухане на снежна сова, достатъчно често срещана в тази част на Империята.
Докато се промъквам към вагоните с призраци, кожата ми настръхва. Обръщам се рязко, инстинктът ми се надига в предупреждение. Близкият хребет е пуст, и спомагателните войници на Воините, които са на пост, дори не помръдват. Нищо не изглежда нередно.
Просто си нервна, Лайя. Както винаги. От нашия лагер на края на Мястото на чакането, на двайсет мили оттук, Дарин и аз сме планирали и извършили шест набега върху затворнически кервани на Империята. Брат ми не е изковал нито парче Серанска стомана. Аз не съм отговорила на писмата от Арай, водача на Книжниците, който избяга от затвора Кауф заедно с нас. Но заедно с Афия Ара-Нур и нейните хора освободихме повече от четиристотин Книжници и Племенници през последните два месеца.
И все пак това не гарантира успех с този керван. Защото този керван е различен.
Отвъд периметъра познати фигури в черно се придвижват към лагера от дърветата. Афия и нейните хора, отговаряйки на сигнала ми, подготвяйки се за атака. Присъствието им ми дава кураж. Племенницата, която ми помогна да освободя Дарин от Кауф, е единствената причина да знаем за тези вагони с призраци — и за затворника, когото превозват.
Шперцовете са като ледени остриета в ръката ми. Шест вагона стоят в полукръг, с два товарни каруци, укрити между тях. Повечето войници се занимават с конете и лагерните огньове. Снегът се сипе на пориви, жилящ лицето ми, докато стигам до първия вагон и започвам да работя по ключалката. Пиновете вътре са загадка за замръзналите ми, несръчни ръце. По-бързо, Лайя.
Вагонът е безмълвен, сякаш празен. Но аз знам по-добре. Скоро хленчът на дете нарушава тишината. Бързо е ушъткано. Затворниците са научили, че мълчанието е единственият начин да избегнат страданието.
— Къде, по дяволите, са всички? — провиква се глас близо до ухото ми. За малко не изпускам шперцовете. Легионер крачи покрай мен, и нишка паника се разгръща по гръбнака ми. Не смея да дишам. Ами ако ме види? Ами ако невидимостта ми се провали? Това се е случвало и преди, когато съм под атака или в голяма тълпа.
— Събуди ханджията — обръща се легионерът към спомагателния войник, бързащ към него. — Кажи му да изкара буре и да приготви стаи.