— Ханът е празен, господине. Селото изглежда изоставено.
Воините не изоставят села, дори в разгара на зимата. Не и освен ако не е преминала чума. Но Афия щеше да е чула, ако беше така.
Причините за напускането им не са твоя грижа, Лайя. Отвори ключалките.
Спомагателният войник и легионерът се отправят към хана. В мига, в който изчезват от поглед, вкарвам шперцовете в ключалката. Но металът скърца, скован от слана.
Хайде! Без Елиас Валерий, който да отвори половината ключалки, трябва да работя два пъти по-бързо. Нямам време да мисля за приятеля си, и все пак не мога да потисна тревогата си. Неговото присъствие по време на набезите ни предпазваше от залавяне. Каза, че ще бъде тук.
Какво, по небето, може да се е случило с Елиас? Той никога не ме е подвеждал. Поне не когато става въпрос за набезите. Дали Шаева е разбрала, че той тайно ни преведе с Дарин обратно през Мястото на чакането от къщичката в Свободните земи? Наказва ли го?
Знам малко за Ловецът на души — тя е срамежлива и предположих, че не ме харесва. Някои дни, когато Елиас излиза от Мястото на чакането, за да посети мен и Дарин, усещам как джин жената ни наблюдава и не долавям злоба. Само тъга. Но небето знае, аз не съм добър съдник за скрита злоба.
Ако беше някой друг керван — някой друг затворник, когото се опитваме да освободим — не бих рискувала Дарин, хората от Племената или себе си.
Но ние дължим на Мами Рила и останалите затворници от Саиф да се опитаме да ги освободим. Племенната майка на Елиас пожертва тялото си, свободата си и племето си, за да мога аз да спася Дарин. Не мога да я разочаровам.
Елиас не е тук. Сама си. Действай!
Ключалката най-сетне поддава и аз се насочвам към следващия вагон. В дърветата, само на няколко метра, Афия сигурно проклина заради забавянето. Колкото повече се бавя, толкова по-вероятно е Воините да ни хванат.
Когато отварям последната ключалка, издам тихо изсвирване като сигнал. Щрак. Щрак. Щрак. Стрели профучават през въздуха. Воините по периметъра падат безшумно, парализирани от рядката южна отрова, покриваща стрелите. Шестима от племенните мъже се приближават до войниците и прерязват гърлата им.
Отвеждам поглед, макар че все още чувам раздирането на плътта, последния хриптящ дъх. Знам, че това трябва да се направи. Без серанска стомана хората на Афия не могат да се изправят срещу Воините директно, за да не се счупят оръжията им. Но има някаква хладна ефективност в това убийство, която смразява кръвта ми. Чудя се дали някога ще свикна с това.
Една дребна фигура се появява от сенките, оръжието й проблясва. Сложните татуировки, които я бележат като Залдара, водач на нейното племе, са скрити под дълги тъмни ръкави. Изсъсквам към Афия Ара-Нур, за да знае къде съм.
— Много ти отне — казва тя, оглеждайки се наоколо, а черно-червените й плитки се поклащат. — Къде, по дяволите, е Елиас? Сега и той ли може да изчезва?
Елиас най-сетне разказа на Афия за Мястото на чакането, за смъртта си в затвора Кауф, за възкресението си и за споразумението си с Шаева. В този ден племенната жена го прокле здравата, че е глупак, преди да дойде при мен. Забрави го сега, Лайя, каза тя. Проклето глупаво е да се влюбваш в някогаш мъртъв призрако-говорещ, колкото и да е хубав.
— Елиас не дойде.
Афия изругава на садхезки и се насочва към вагоните. Тя тихо обяснява на затворниците, че трябва да последват нейните хора и да не вдигат шум.
Вик и високото изсвирване на лък отекват от селото, на петдесет метра от мястото, където стоя. Оставям Афия зад себе си и хуквам към къщите, където в тъмен проход пред селската кръчма бойците на Афия избягват ударите на шестима имперски войници, включително командира легионер. Племенните стрели и дротики летят, ловко противодействайки на смъртоносните остриета на Воините. Втурвам се в боя, удряйки с дръжката на камата си в слепоочието на един помощник-войник. Нямаше нужда да се намесвам. Войниците падат бързо.
Твърде бързо.
Наблизо трябва да има още мъже — скрита сила. Или Маска, дебнеща незабележимо.
— Лайя. — Подскачам, когато чувам името си. Златистата кожа на Дарин е тъмна от кал, за да прикрие присъствието му. Качулка покрива непокорната му меденоруса коса, която най-сетне е пораснала. Гледайки го, никой не би предположил, че е преживял шест месеца в затвора Кауф. Но в ума си брат ми все още се бори с демони. Тези демони са го спрели да изработи серанска стомана.
Той е тук сега, казвам си строго. Бие се. Помага. Оръжията ще дойдат, когато е готов.