— Мами не е тук — казва той, обръщайки се, когато го потупвам по рамото, гласът му е дрезгав от неупотреба. — Намерих приемния й син, Шан. Каза, че войниците я взели от вагона, когато керванът спрял за нощта.
— Трябва да е в селото — казвам. — Изведи затворниците оттук. Аз ще я намеря.
— Селото не би трябвало да е празно — казва Дарин. — Нещо не е наред. Ти върви. Аз ще търся Мами.
— Един от вас двамата трябва да я намери — появява се Афия зад нас. — Защото аз няма да го правя, а трябва да скрием затворниците.
— Ако нещо се обърка — казвам, — мога да използвам невидимостта си, за да се измъкна. Ще се върна в лагера възможно най-скоро.
Брат ми повдига вежди, обмисляйки думите ми по своя тих начин. Когато реши, той е непоклатим като планините — точно като майка ни.
— Аз вървя там, където вървиш ти, сестро. Елиас би се съгласил. Той знае…
— Ако си толкова близък с Елиас — просъсквам, — тогава му кажи, че следващия път, когато се ангажира да помогне с нападение, трябва да удържи на думата си.
Устата на Дарин се извива в кратка, крива усмивка. Усмивката на мама. — Лайя, знам, че си ядосана на него, но той…
— Небеса, пази ме от мъжете в живота ми и всичко, което си мислят, че знаят. Махай се оттук. Афия има нужда от теб. Затворниците имат нужда от теб. Върви.
Преди той да възрази, хуквам към селото. То е не повече от стотина колиби с покрити със слама покриви, които провисват под снега, и тесни, тъмни улички. Вятърът вие през подредените градини и аз едва не се спъвам в метла, изоставена на пътеката. Селяните са напуснали това място наскоро, усещам, и то набързо.
Стъпвам внимателно, нащрек за това, което може да дебне в сенките. Историите, шепнати в кръчмите и около племенните огньове, ме преследват: върколаци, разкъсващи гърлата на моряци от Марин. Семейства на Книжници, намерени в изгорели лагери в Свободните земи. Духчета — мънички крилати заплахи — унищожаващи вагони и измъчващи добитъка.
Всичко това, сигурна съм, е отвратителната работа на съществото, което се наричаше Кийнан.
Нощният крал.
Спирам, за да надникна през предния прозорец на тъмна колиба. В мрака на нощта не виждам нищо. Докато се придвижвам към следващата къща, чувството ми за вина се върти в океана на съзнанието ми, надушвайки слабостта ми. Ти даде гривната на Нощния крал, просъсква то. Ти се поддаде на манипулацията му. Той е една стъпка по-близо до унищожаването на Книжниците. Когато намери останалата част от Звездата, ще освободи джиновете. И тогава какво, Лайя?
Но може да отнеме години на Нощния крал да намери следващата част от Звездата, успокоявам се. И може да има повече от една останала част. Може да са десетки.
Проблясък на светлина напред. Откъсвам мислите си от Нощния крал и се насочвам към колиба в северния край на селото. Вратата й е леко открехната. Вътре гори лампа. Вратата е достатъчно отворена, за да се промуша, без да я докосвам. Всеки, който планира засада, не би видял нищо.
Веднъж вътре, ми трябва момент, за да свикнат очите ми. Когато това става, потискам вик. Мами Рила седи вързана за стол, изпита сянка на предишното си аз. Тъмната й кожа виси отпуснато по тялото й, а гъстата й къдрава коса е обръсната.
Почти тръгвам към нея. Но някакъв стар инстинкт ме спира, извиквайки от дълбините на съзнанието ми.
Зад мен се чува тропот на ботуш. Стресната, се обръщам, а под краката ми дъска изскърцва. Зървам познатия блясък на течно сребро — Маска! — точно когато ръка стисва устата ми, а ръцете ми са изкълчени зад гърба ми.
Глава 3
Елиас
Колкото и пъти да се измъквам от Мястото на чакането, никога не става по-лесно. Докато се приближавам до западната линия на дърветата, проблясък на бяло наблизо кара стомаха ми да се свие. Дух. Потискам проклятие и застивам. Ако ме забележи да се крия толкова далеч от мястото, където трябва да съм, цялата проклета Гора на здрача ще разбере какво замислям. Оказва се, че духовете обичат да клюкарстват.
Забавянето ме дразни. Вече закъснявам — Лайя ме очакваше преди повече от час, а това не е нападение, което тя ще пропусне само защото не съм там.
Почти стигнах. Препускам през тънкия слой сняг към границата на Мястото на чакането, която блещука напред. За непосветените тя е невидима. Но за мен и Шаева светещата стена е толкова очевидна, колкото ако беше от камък. Макар че мога лесно да мина през нея, тя държи духовете вътре и любопитните хора навън. Шаева прекара месеци, разказвайки ми за важността на тази стена.
Тя ще бъде ядосана. Това не е първият път, когато изчезвам, докато трябва да се обучавам за Ловец на души. Макар че е джин, Шаева няма особени умения да се справя с лъжливи ученици. Аз, от друга страна, прекарах четиринайсет години в измисляне на начини да се измъквам от центурионите на Блекклиф. Ако ме хванеха в Блекклиф, получавах бой от майка ми, Комендантката. Шаева обикновено само ме гледа накриво.