— Може би и аз трябва да въведа бой с камшик — гласът на Шаева пронизва въздуха като ятаган, и аз едва не подскачам от кожата си. — Дали тогава ще се появяваш, когато трябва, Елиас, вместо да бягаш от отговорностите си, за да играеш герой?
— Шаева! Аз само… ъъ, пушиш ли? — Гъсти кълба пара се издигат от джин жената.
— Някой — тя ме изглежда свирепо — забрави да окачи прането. Свършиха ми ризите.
И тъй като е джин, нейната необичайно висока телесна топлина ще изсуши прането й… след час-два неприятна влага, сигурен съм. Нищо чудно, че изглежда, сякаш иска да ме ритне в лицето.
Шаева ме дръпва за ръката, а присъщата й джинска топлина прогонва студа, проникнал в костите ми. Миг по-късно сме на километри от границата. Главата ми се върти от магията, която тя използва, за да ни придвижи толкова бързо през Гората.
При вида на светещата червена джинска горичка изпъшквам. Мразя това място. Джиновете може да са заключени в дърветата, но все още имат сила в това малко пространство и я използват, за да влязат в главата ми, когато вляза.
Шаева извърта очи, сякаш се занимава с особено дразнещ по-малък брат. Ловецът на души махва с ръка и когато дръпвам ръката си, откривам, че не мога да се отдалеча повече от няколко крачки. Тя е поставила някаква магия. Сигурно най-сетне губи търпение с мен, щом прибягва до затваряне.
Опитвам се да запазя самообладание — и не успявам. — Това е гаден трик.
— И трик, който лесно би могъл да обезвредиш, ако останеш достатъчно дълго, за да те науча как. — Тя кима към джинската горичка, където духове се вият между дърветата. — Духът на дете има нужда от утеха, Елиас. Върви. Нека видя какво си научил през последните седмици.
— Не трябва да съм тук. — Удрям безрезултатно магията. — Лайя, Дарин и Мами имат нужда от мен.
Шаева се облегна на кухината на едно дърво и поглежда към откъслечните звезди и небе, видими през голите клони. — Час до полунощ. Нападението вече трябва да е започнало. Лайя ще бъде в опасност. Дарин и Афия също. Влез в горичката и помогни на този дух да продължи напред. Ако го направиш, ще сваля магията и можеш да си тръгнеш. Или приятелите ти могат да продължат да чакат.
— Днес си по-ядосана от обикновено — казвам. — Пропусна ли закуската?
— Стига си отлагал.
Изръмжавам проклятие и мислено се въоръжавам срещу джиновете, представяйки си бариера около ума си, която те не могат да пробият със злите си шепоти. С всяка стъпка в горичката усещам, че ме наблюдават. Слушат.
Миг по-късно в главата ми отеква смях. Слоеве от гласове, подигравка след подигравка. Джиновете!
Не можеш да помогнеш на духовете, глупав смъртни. Нито на Лайя от Сера. Тя ще умре бавно и мъчително.
Злостта на джиновете пробива през внимателно изградените ми защити. Съществата проникват в най-мрачните ми мисли, показвайки ми образи на мъртва, сломена Лайя, докато не мога да различа къде свършва гората на джиновете и започват техните изкривени видения.
Затварям очи. Не е истинско. Отварям ги и виждам Хелене, убита в подножието на най-близкото дърво. Дарин лежи до нея. Отвъд него е Мами Рила. Шан, моят приемен брат. Спомням си бойното поле на смъртта от Първото изпитание толкова отдавна — и все пак това е по-лошо, защото си мислех, че съм оставил насилието и страданието зад себе си.
Припомням си уроците на Шаева. В гората джиновете имат силата да контролират ума ти. Да използват слабостите ти. Опитвам се да отблъсна джиновете, но те се държат здраво, шепотът им се промъква в мен. До мен Шаева се вцепенява.
Здравей, предателко. Те преминават към официална реч, когато говорят с Ловецът на души. Твоята гибел е близо. Въздухът вони на нея.
Челюстта на Шаева се стяга и веднага ми се приисква да имам оръжие, за да ги накарам да млъкнат. Тя има достатъчно грижи и без техните подигравки.
Но Ловецът на души просто вдига ръка към най-близкото дърво на джиновете. Макар да не виждам как използва магията на Мястото на чакането, тя сигурно го е направила, защото джиновете замълчават.
— Трябва да се стараеш повече. — Тя се обръща към мен. — Джиновете искат да се задържаш върху дребни грижи.
— Съдбите на Лайя, Дарин и Мами не са дребни.
— Животът им е нищо в сравнение с хода на времето — казва Шаева. — Аз няма да бъда тук вечно, Елиас. Трябва да се научиш да прекарваш духовете по-бързо. Има твърде много. — При моето упорито изражение тя въздъхва. — Кажи ми, какво правиш, когато един дух отказва да напусне Мястото на чакането, докато близките му не умрат?