Марк едва наскоро си осигури лоялността на Илустрианските родове. Ако научат, че бунтовничка Книжница обикаля провинцията и сее хаос, ще станат неспокойни. Ако разберат, че това е същото момиче, което Марк трябваше да убие в Четвъртото изпитание, ще усетят кръв във водата.
Още един Илустриански преврат е последното, от което се нуждая. Особено сега, когато съдбата на Ливия е свързана с тази на Марк.
След като получих бележката, свързването на Лайя с нападенията беше лесно. Докладите от затвора Кауф съвпадаха с тези за нападенията. Момиче, което се появява в един момент и изчезва в следващия. Книжница, възкръснала от мъртвите, отмъщаваща на Империята.
Не беше призрак, а момиче. Момиче и един уникално талантлив съучастник.
Гледаме се втренчено, тя и аз. Лайя от Сера е цялата страст. Чувство. Всичко, което мисли, е изписано на лицето й. Питам се дали изобщо разбира какво е дълг.
— Ако съм комар — казва тя, — тогава защо… — Разбиране проблясва по лицето й. — Не си тук заради мен. Но ако ме използваш като примамка…
— Тогава ще проработи ефективно. Познавам добре плячката си, Лайя от Сера. Той ще бъде тук след по-малко от четвърт час. Ако греша… — Завъртам кинжала на върха на пръста си. Лайя пребледнява.
— Той умря — казва тя, сякаш вярва в собствената си лъжа. — В затвора Кауф. Няма да дойде.
— О, ще дойде. — Небеса, мразя я, докато го казвам. Той ще дойде за нея. Винаги ще идва. Както никога няма да дойде за мен.
Прогонвам мисълта — слабост, Гарване — и коленича пред нея, с кинжал в ръка, прокарвайки го по К, което Комендантката е издълбала върху нея. Белегът вече е стар. Тя може да го вижда като недостатък спрямо тази сияйна кожа. Но той я прави да изглежда по-силна. Издръжлива. И аз я мразя и за това.
Но няма да е за дълго. Защото не мога да позволя на Лайя от Сера да се разхожда свободна. Не и когато занесенето на главата й на Марк може да ми спечели благоволението му — и по този начин повече живот за малката ми сестра.
За миг си спомням за Готвачката и интереса й към Лайя. Бившата робиня на Комендантката ще се ядоса, когато научи, че момичето е мъртво. Но старата жена изчезна преди месеци. Може би самата тя е мъртва.
Лайя сигурно вижда убийство в очите ми, защото лицето й става пепеляво и тя се отдръпва назад. Гаденето отново ме пронизва. Зрението ми проблясва в бяло и аз се опирам на дървения подлакътник на стола й, като кинжалът се накланя напред, към кожата над сърцето й —
— Достатъчно, Хелене.
Гласът му е суров като един от ударите на Комендантката. Влязъл е през задната врата, както подозирах, че ще направи. Хелене. Разбира се, че ще използва името ми.
Мисля за баща си. Ти си всичко, което спира тъмнината. Мисля за Ливия, покриваща синините на гърлото си със слой след слой пудра, за да не изглежда слаба пред двора. Обръщам се.
— Елиас Валерий. — Кръвта ми изстива, когато виждам, че въпреки че аз организирах засадата, той успя да ме изненада. Защото вместо да дойде сам, Елиас е пленил Декс, връзвайки ръцете му и държейки нож до гърлото му. Маската на Декс е замръзнала в гримаса на гняв. Декс, идиот такъв. Гледам го с мълчаливо порицание. Питам се дали изобщо се е опитал да се съпротивлява.
— Убий Декс, ако искаш — казвам. — Ако е бил достатъчно глупав да се остави да го хванат, няма да ми липсва.
Светлината на факлите се отразява за миг в лицето на Елиас. Той поглежда към Мами — към счупеното й тяло и отпуснатата й форма — и очите му се изострят от гняв. Гърлото ми пресъхва от дълбочината на емоцията му, докато той връща вниманието си към мен. Виждам стотици мисли, изписани в стегнатата му челюст, в раменете му, в начина, по който държи оръжието си. Познавам езика му — говоря го от шестгодишна възраст. Стой твърдо, Гарване.
— Декс е твой съюзник — казва той. — Чувам, че напоследък ти липсват такива. Мисля, че много ще ти липсва. Пусни Лайя.
Сещам се за Третото изпитание. За смъртта на Деметрий от ръката му. На Лиандър. Елиас се е променил. Има тъмнина в него, която не беше там преди.
И двамата сме се променили, стари приятелю.
Изправям Лайя от стола и я блъсвам в стената, опирайки ножа си в гърлото й. Този път съм подготвена за вълната от гадене и стискам зъби, докато тя ме залива.
— Разликата между нас, Валерий — казвам, — е, че на мен не ми пука дали моят съюзник умре. Свали оръжията си. Ще видиш белезниците в ъгъла. Сложи ги. Сядай. Млъкни. Ако го направиш, Мами ще живее и аз се съгласявам да не преследвам бандата ти от разбойници на кервани или затворниците, които те освободиха. Откажеш ли, ще ги издиря и ще ги убия сама.