— Доколкото помня, доста добре се е справил с Клантън и без тях.
Дзавала извади пистолета от кобура, внимателно го пъхна в ръцете на Остин и хвана въжетата за управление. Заспускаха се бързо. Остин приличаше на стрелец от Дивия Запад – с оръжие във всяка ръка.
Гриша притискаше врата на Карла с яката си ръка, а дланта на другата му ръка притискаше лицето й, така че тя едва дишаше. Лесно можеше да й счупи врата и бе достатъчно ядосан, за да го направи, но алчността му все пак надделя и охлади яда му.
Можеше да не я убива, но щеше да се позабавлява с нея, както той си знаеше. Разкопча грубо якето й. Многото дрехи под него щяха да го забавят, но не го разколебаха. Той я бутна на земята, готов да скочи отгоре й. В този момент един от хората му извика нещо.
Гриша се обърна. Някаква сянка се носеше по земята и всеки момент щеше да мине през краката му, той вдигна глава и зяпна изумен.
От небето се спускаше двуглав човек.
Когато параглайдерът бе на около стотина метра над мъжете, Остин откри огън. Стреляше встрани, за да е сигурен, че няма да засегне Карла. Похитителите й хукнаха да се спасяват.
Това обаче улесни Остин, защото вече можеше да стреля по целите си спокойно, без да се притеснява за Карла. Но тъй като и той се движеше, прицелът му не беше особено точен.
Дзавала му викна да се готви за приземяване. Кърт прибра единия пистолет в кобура, а другия пъхна в колана.
Опитаха се да се приземят на крака, но се спускаха твърде бързо и затова залитнаха напред и се озоваха на земята на четири крака. За тяхна радост тревата омекоти удара. Бързо слязоха от параглайдера и докато Дзавала намотаваше въжетата около платното, Остин хукна към жената, която беше приклекнала до ранен възрастен мъж.
— Госпожица Януш?
Тя вдигна глава.
— Кой сте вие?
— Кърт Остин. Приятелят ми Джо и аз ви търсихме. Добре ли сте?
— Да, добре съм, но чичо ми има нужда от помощ.
Остин извади аптечка. Мъжът бе в съзнание, лежеше неподвижно по гръб с отворени очи. Бе някъде между шейсет и пет и седемдесет и петгодишен, но трудно можеше да се определи точната му възраст. Издълженото му лице бе обляно в кръв от раните по бузата и челото.
Остин приклекна до него, почисти раните и ги дезинфекцира. Грижите му очевидно причиняваха болка на мъжа, но той дори не трепна. Арктически сините му очи следяха внимателно всяко движение на Остин.
Едва-що Остин бе почистил раните, когато мъжът рече:
— Достатъчно! Помогнете ми да стана! – подпря се на Остин и се изправи.
Главата му щръкна поне на десетина сантиметра над Кърт, макар самият Кърт никак да не бе нисък със своите метър и осемдесет. Карла прегърна чичо си през кръста.
— Добре ли си?
— Жилав стар гущер съм аз, но за теб се тревожа.
— Добре съм, чичо, благодарение на тези двама мъже.
Остин забеляза близостта между младата жена и възрастния мъж. Представи себе си и Джо.
— Казвам се Шрьодер – отвърна старецът. – Благодаря ви за помощта. Как ни открихте?
— Говорихме с една жена на име Мария Арбатова.
— Тя е жива?! – възкликна Карла,
— Да, жива е, пострадала е, но ще се оправи. Съпругът й и още двама учени са мъртви. Открихме и още един мъж, когото не разпознахме.
Карла хвърли поглед към Шрьодер, а той рече:
— Нападна Карла. Трябваше да го спра – после примижа към канарите. – Седим на опасно място. Онези ще се върнат всеки момент. Имат автомати, а тук сме съвсем на открито.
— Е вие познавате мястото по-добре – каза Остин – Къде можем да се скрием?
Шрьодер посочи към подножието на склона.
— Долу, В града.
Остин реши, че мъжът бълнува.
— Град ли? – огледа се той. Виждаха се само ниски скални образувания.
— Точно така кимна Карла. О, не, джуджетата ги няма! Стрелбата сигурно ги е уплашила.
— Джуджета ли? – този път Дзавала изпадна в недоумение.
— Да. Вълнисти мамути-джуджета – нетърпеливо обясни Карла.
Остин и Дзавала се спогледаха.
— Достатъчно приказки! Трябва да тръгваме! – прекъсна ги Шрьодер, стисна Карла подръка и закуцука към края на долчинката. Остин и Дзавала ги последваха.
Шрьодер се оказа прав. Почти бяха прекосили тревистата долчинка, когато Гриша и хората му се показаха измежду скалите и откриха огън по тях.
В тревата изригваха фонтанчета пръст. На Гриша и хората му нямаше да им нужно много време, за да настроят прицела си. Остин махна на останалите да продължат. А самият той залегна в тревата и се прицели внимателно в най-близкия руснак.
Първите два куршума не улучиха. Въпреки това Гриша и хората му решиха да не рискуват и също се проснаха в тревата.