— Аз съм просто един старец, който би трябвало да си е в креслото у дома – отвърна Шрьодер с уморена усмивка.
— Как ни открихте? – попита Кърт.
— Говорихме с капитана на ледоразбивача. Каза, че сте отлетели с някакво приспособление към вулкана.
— Имахме параглайдер
— О, сега си спомням! Торбите ви!
Остин кимна.
— Пропусна цялата забава.
— Нищо подобно – рече ведро Петров. – Много се позабавлявахме. Натъкнахме се на групичка въоръжени мъже, които идваха с лодка. Посрещнаха ни топло, но ние им се отблагодарихме още по-топло. Оцелелият каза, че са дошли да помогнат на някакви си, които вече били тук – и надникна през рамото на Остин, сякаш очакваше да види зад гърба му да се задават преследвачи.
— Тези някакви вече не са тук – отвърна Шрьодер.
— Да. Бяха стъпкани от стадо вълнисти мамути – обясни Кърт.
— Мамути-джуджета – поправи го Дзавала.
Петров поклати глава.
— От години изучавам американската култура, но така и не ви разбрах хумора.
— Няма проблем. Дори ние не си го разбираме. Ще ни помогнете ли да слезем?
— Разбира се! – Петров извади от раницата си бутилка водка. – Но първо ще пийнем.
32
Остин сънуваше странен сън, в който шествие от мамути-джуджета маршируваше по улиците на кристален град под звуците на „Блус от Сейнт Луис“. Отвори очи. Мамутите и градът ги нямаше, но блусът се чуваше съвсем ясно. Идваше от телефона му.
Той си обеща да страни от луди руснаци, които пиеха водка като вода, и вдигна, като едва успя да смотолеви в слушалката:
— Остин…
От другата страна се чу гласът на Пол:
— От дни се опитваме да се свържем с теб и Джо. Да не сте били в някоя мина?
— По скоро пещера – отвърна с труд Кърт. – Открихме Калла Януш и сме на руски ледоразбивач, плаваме към Сибир.
— Радвам се да чуя, че госпожица Януш е добре. Може да се окаже, че тя е единствената ни надежда.
Остин бързо се разсъни от тона на Пол и приседна на края на койката си.
— Единствената ни надежда за какво, Пол?
— Аз и Гамей открихме копие от книга с теоремите на Ковач в Лос Аламос. С нея и съществуващите данни за разместването на полюсите направих симулация. Ситуацията не изглежда никак розова.
— Слушам те!
Траут замълча, а после продължи с труд.
— Симулацията показа, че разместването на магнитните полюси не е толкова безобидно, колкото си мислят някои. Шок, достатъчно силен, за да причини размяна на магнитните полюси, би предизвикал и геоложко разместване на земната кора.
— Значи ако разместването на полюсите започне, не може да бъде спряно?
— Така изглежда.
— А може ли да има грешка в симулацията?
— Възможно е, но толкова малка, че е пренебрежима.
Остин имаше чувството, че огромно свлачище се е срутило върху него.
— Говорим за катастрофа – едва успя да каже той.
— По-зле е – чу се гласът на Пол. – Това е апокалипсис. Повсеместното унищожение. Досега Земята не е преживявала подобно нещо.
— С колко време разполагаме?
— Зависи от хората, които предизвикаха водовъртежите и вълните, а иначе реакцията на планетата би била мигновена.
— Може и да имам някакво решение – и Кърт разказа на Тоаут за срещата с Барет и възможността за противореакция.
— Звучи окуражаващо. Кога се връщаш във Вашингтон?
— Утре ще сме на сушата. Ще ни чака самолет. Като излетим, ще ти се обадя кога приблизително се очаква да кацнем.
— Ще чакам.
Остин затвори и без да пали осветлението в каютата се заслуша в ръмженето на двигателите. Ядосваше се от бавното мореплаване. И през ум не му мина, че проблемът може да е толкова спешен, когато капитан Иванов го покани да се върне с кораба. Можеше да се прибере на континента с Петров, но реши, че сега му се предоставя добра възможност да говори с Карла Януш и отказа учтиво на Петров. Той му се усмихва с разбиране и каза, че Остин може да му се обади по всяко време, ако има нужда от помощ.
Остин обаче не успя да разговаря с Карла. След като двете с Мария се видяха и понаплакаха, а чичо Карл бе позакърпен в корабния лазарет и тримата се оттеглиха по каютите си за крайно нужния им сън.
Остин се облече и излезе на палубата. Посрещна го мътната арктическа светлина. „Котелни“ мощно пореше океана. Въздухът влизаше в дробовете като полъх от отворен фризер. Остин влезе в столовата и си наля кафе. Нямаше никого, с изключение на двама от застъпващите на вахта моряци. Остин седна на една маса в ъгъла и набра номера, който Барет му беше дал. След няколко секунди се чу женски глас.