— Искам да говоря с Барет – каза Кърт.
— Барет е. Измених си електронно гласа.
— Не прекаляваш ли с дигиталната потайност?
— Кърт, явно забравяш, че се опитаха да ме гръмнат. Не знаеш с какви хора си имаме работа.
— Това е една от причините да ти се обадя. Искам да разбера. Смяташ ли, че Гант и Маргрейв биха се вслушали в гласа на разума?
— С Гант може да се преговаря, колкото с гърмяща змия. С Трис бихме могли да опитаме, но той е толкова убеден в каузата си, че не го е грижа какви ще са последствията. Защо питаш?
Остин му разказа накратко за разговора си с Пол.
— Боях се от подобно нещо – този път Барет говореше с истинския си глас и очевидно беше потресен. – Боже мой! Ще съм отговорен за края на света! Ще се самоубия.
— Ако светът свърши, няма да има нужда да се самоубиваш.
— Това е най-извратената логика за успокояване, която съм чувал – Барет явно се беше поовладял.
— Благодаря, но да се върнем на въпроса. Смяташ ли, че Гант или Маргрейв биха се притеснили, както се притесни ти, ако им изложа фактите?
— Аз ти вярвам, а те ще си помислят, че се опитваш да ги изиграеш.
— Въпреки това може би си струва да рискуваме. Как да се свържа с тях?
— Офисът на фондацията на Гант е във Вашингтон.
— А нещо по-неофициално?
— Чакай малко да помисля… Тези дни прочетох във вестника, че Гант организира нещо благотворително с коне в имението си. Може да отидеш там. Ще опитам да ти помогна.
— Добро начало… А Маргрейв?
— Рядко напуска острова си в Мейн. Мисли, а и живее като крепостен владетел под обсада. Мястото се охранява зорко, но имам няколко идеи как да се справим с охраната.
— Струва си да опитаме. Ще направя всичко възможно да ги спрем, преди да са натиснали спусъка. Още ли си на път?
— Да, живея на мотора. Обади ми се, когато се прибереш.
Остин затвори, допи кафето си и тъкмо се канеше да се върне в каютата, когато на вратата застана Карла. И двамата се втренчиха изненадано един в друг. Кърт й махна да седне при него.
— Не можах да заспя – каза Карла, като се настани.
— Доста ти се събра тези дни.
— Чичо Карл каза, че мъжете, които избиха учените, са търсели мен или по-скоро някаква тайна, която съм знаела. Не разбирам какво се случва, но се чувствам виновна.
— Не си, вината не е твоя. Онези мислят, че дядо ти. Ласло Ковач, ти е предал тайната си.
— Грешите! Дядо ми не се казва Ковач, а Януш като мен.
Остин поклати глава.
— Истинското му име е Ковач. Когато е избягал от Германия в края на Втората световна война, го е сменил на Януш.
— Не разбирам…
— Нацистите са принудили дядо ти да прави разработки на електромагнитни оръжия. Той е избягал от лабораторията, малко след като руснаците нахлули в Източна Прусия. Мислим, че го е направил с помощта на млад мъж от немската антинацистка съпротива на име Карл.
— Чичо Карл! Винаги съм се питала откъде се познават двамата. Изглеждаха толкова различни и заедно с това неразривно свързани.
— Е, сега вече знаеш.
— Но… но пълна лудост е да мислят, че дядо някога ми е поверявал някаква тайна формула за лъч на смъртта или каквото там търсят.
— Може би знаеш повече, отколкото подозираш, Карла. Публикацията ти за изчезването на вълнистите мамути показва, че познаваш работата му.
— След като открихме онези същества на острова, публикацията ми пет пари не струва. Нямам търпение да се върна и ги проуча подробно.
— Петров обеща да мине по академични пътища, а не по правителствени, за да защити косматите ти приятели. Напоследък имал някакви проблеми с властта и смята, че историята с косматите мамути ще му помогне да ги реши.
— Радвам се да го чуя. Но да се върнем към дядо. Докато учех, той беше единственият учен, когото познавах, и беше съвсем естествено с него да споделя теорията си. А и много хора в научните среди се отнасяха скептично към изместването на полюсите. Дядо обаче ми каза, че е възможно и че дори вече се е случвало. Обясни ми, че може да се случи по естествен път или да бъде предизвикано от хората, когато в бъдеще технологията напредне достатъчно. Показа ми някакви уравнения, свързани с електромагнетизма, които го доказвали и това беше всичко. По-късно, докато работих по тезата си, използвах части от негови идеи, но това е всичко.
— И не ти е казал нищо повече?
— Не. Рядко говорехме за наука. Когато родителите ми починаха, той ми стана и майка, и баща. Помня, че ми измисляше стихотворения за лека нощ – Карла отпи от кафето си. – А вие с Джо как научихте всичко това?
— От надежден източник разбрахме, че животът ти може да е в опасност заради това, че Ковач ти е дядо.