— И прекосихте половината свят, за да ме откриете?
— Ако знаех, че чичо ти Карл горе-долу е овладял ситуацията, не бих се тревожил толкова.
— Чичо Карл ми спаси живота, но се боя, че накрая и двамата с него попаднахме в капан и, ако с Джо не се бяхте спуснали от небето, не знам как щеше да завърши цялата тази история. Но съм объркана… Мислех, че НАМПД се занимават основно с изследване на океана.
— Точно затова съм тук. Напоследък в океана се наблюдават странни смущения. Смятаме, че те са свързани с теориите на дядо ти или по-точно с едни уравнения, наречени теореми на Ковач.
— Не разбирам…
— Каза, че Ласло Ковач, дядо ти, е твърдял, че електромагнитните лъчения в бъдеще биха могли да се използват за изместване на полюсите.
— Точно така.
— Е, това бъдеще настъпи.
— Но кой би искал да стори такова нещо? И най-вече защо би искал да го стори?
Остин разпери ръце.
— Не съм сигурен. Когато се върнем във Вашингтон бих искал да поговориш с един човек. Може двамата с него да успеете да изясните нещата.
— Надявах се първо да спрем във Феърбанкс.
— Боя се, че нямаме време за това. Бъдещето на целия свят е заложено на карта.
— Разбирам – кимна Карла. – Дори да не съм пряко отговорна за случващото се, семейството ми е свързано него и затова ще направя всичко възможно, за да помогна.
— Бях сигурен, че можем да разчитаме на теб. Утре ще стъпим на твърда земя и самолет на НАМПД ще ни отведе във Вашингтон. Колегите ми Гамей и Пол Траут имат къща в Джорджтаун и съм сигурен, че с радост ще те подслонят, а НАМПД ще ти осигури всичко необходимо.
И тогава Карла направи нещо неочаквано. Наведе се и леко целуни Остни по устните.
— Благодаря за всичко, което направихте за мен и чичо Карл. Не знам как да ви се отблагодаря!
Обикновено в подобни ситуации Остин канеше дамите на вечеря. Но Карла така го изненада, че той успя само да измърмори едно „Пак заповядай“ и да й предложи да се върнат в каютите си и да поспят.
Тя отвърна, че ще поостане още малко в каюткомпанията и че ще се видят сутринта. Пожелаха си лека нощ и официално си стиснаха ръцете. Преди да прекрачи прага на каюткомпанията Остин хвърли поглед през рамо.
Карла седеше дълбоко замислена на масата, подпряла глава на ръцете си, а погледът й се рееше някъде навън. Въпреки всичките си занимания е философия, Остин не можеше да отговори на въпроса как се направляват пътищата на съдбата. Боговете сигурно си умираха от смях в момента. Тайната за спасението на света бе заключена в главата на красива млада жена.
33
Гант смяташе, че последните мигове от лова на лисици са най-върховното преживяване на света. Яркочервените жакети, пронизителните звуци на роговете, подвикванията и гръмките удари на копитата бяха само прелюдия към онзи миг, в който хрътките залавяха ужасеното животно и го разкъсваха.
Плячката този път бе необичайно изобретателна. Хитрата твар бе прецапала през поток, бе изтичала по едно паднало дърво, а после се бе върнала по стъпките си, за да заблуди преследвачите. Но накрая глутницата приклещи обреченото животно до нисък плет, който Гант собственоръчно бе засадил, за да примамва лисиците в капан. От едната страна на плета имаше каменна стена. Дори когато лисицата разбра, че няма накъде да бяга и е обречена пак де опита да се отбранява.
Гант предвидливо изпрати другите ловци обратно в дома си, за да се наслади сам на прекрасния завършек. Той слезе от коня, приближи до плета и си припомни последните мигове на лисицата. Ловът бе жестоко нещо, но според Гант той беше метафора на живота. Показваше битката на живот и смърт между силния и слабия.
Някъде изцвили кон. Гант вдигна очи към един заоблен хълм и се намръщи. На фона на синьото небе се виждаше конник. Никой не биваше да язди по тези поля, освен ловците на лисици. Гант скочи на коня си и се понесе в галоп по склона.
Мъжът наблюдаваше Гант от гърба на кестеняв арабски кон. За разлика от ловците, беше облечен в избелели дънки и тюркоазено поло. Под черната му бейзболна шапка с емблема на „Харли Дейвидсън“ се подаваха няколко платиненоруси вече започнали да посребряват кичури.
Гант закова коня си пред непознатия.
— Навлезли сте в частна собственост! – излая той.
— Така е, без съмнение – мъжът не изглеждаше впечатлен.
— Ще повикам полиция! – закани се Гант.
Мъжът се усмихна тъжно.
— Аз също. Ловът на лисици е забранен, дори във Великобритания.
Гант не бе свикнал с подобно неуважение и рязко се изправи на стремената, кипнал от гняв.