— Притежавам над петдесет декара земя и всичко върху нея. Ще правя каквото си искам в моята собственост – изкрещя той и посегна към една радиостанция, закачена на якето му. – Сам ли ще си тръгнете, или да извикам охраната?
— Кавалерията няма да ни трябва. Знам пътя за връщане. Природозащитниците няма да останат доволни, задето псетата ви дъвчат местните диви животни.
— Не са псета, а чистокръвни ловни хрътки! Платих огромна сума за тях в Англия.
Непознатият кимна, хвана юздите и понечи да обърне.
— Чакайте! – спря го Гант. – Кой сте вие?
— Кърт Остин от Националната агенция по морско и подводно дело.
Гант почти падна от коня от изненада, но бързо се овладя и залепи фалшива усмивка на лицето си.
— Винаги съм мислил, че на НАМПД им подхождат повече морски кончета, отколкото арабски, господин Остин.
— Много неща не знаете за нас, господин Гант.
Гант си позволи за миг да покаже раздразнението си.
— Знаете името ми!?
— Разбира се! Дойдох да поговорим.
Гант се засмя.
— Нямаше нужда да влизате незаконно, за да ме видите. Просто трябваше да се обадите на секретарката ми.
— Благодаря, ще го направя. А когато секретарката ви ме попита за какво ви търся, ще кажа, че искам да си поговорим за плановете ви да предизвикате разместване на полюсите.
Остин трябваше да признае, че Гант притежава невероятен самоконтрол. На думите му реагира само с леко присвиване на устните.
— Боя се, че не знам за какво говорите – каза спокойно той.
— Може би „Южна красавица“ ще ви опресни паметта.
— Някой параход по Мисисипи, навярно? – сви рамене Гант.
— Не, не е по Мисисипи, а е огромен товарен кораб, потопен от няколко великански вълни на път за Европа.
— Аз ръководя фондация, която се бори с глобалното влияние на свръхнационалните корпорации. Това е най-близкият ми досег с презокеанската търговия.
— Извинявам се, че ви изгубих времето тогава. Може би трябва да поговоря с Трис Маргрейв, а не с вас – Остин смушка коня и се отдалечи в тръс.
— Чакайте! – Гант пришпори своя кон и го настигна.
— Къде отивате?
Остин се обърна и го изгледа престорено учудено.
— Мислех, че искате да напусна имението ви.
— Бях твърде рязък. Защо не пийнем по чаша?
Остин се направи, че обмисля поканата.
— Малко е рано за питиета, но на чаша вода съм съгласен.
— Отлично! Последвайте ме!
Тръгнаха надолу по хълма, прекосиха ливадите, където пасяха конете на Гант и накрая стигнаха до алеята пред къщата. Остин беше подготвен за голяма и пищна сграда, но не очакваше архитектурното чудовище в стил тюдор, което се изправи пред очите му.
— Ама че барачка! Фондацията явно добре ви плаща, господин Гант.
— Самият аз бях преуспял бизнесмен, преди да осъзная грешките си и да създам Мрежата за глобални интереси.
— Е, добре е, че си имате хоби.
— Не е хоби, господин Остин – усмихна се ослепително Гант. – Отдаден съм на работата си.
Слязоха и подадоха юздите на дотичалия коняр. Той ги пое и поведе животните към конюшните.
Гант забеляза, че Остин наблюдава накъде водят коня му.
— Не се притеснявайте, господин Остин, добре ще се погрижат за него. Красиво животно!
— Благодаря! Заех го за няколко часа, за да стигна дотук.
— Тъкмо се чудех как минахте покрай загражденията? Има камери и аларми навсякъде.
— Извадил съм късмет, предполагам – отвърна Остин. Гант подозираше, че Остин сам си прави късмета, но не настоя да разбере как точно е станало. Щеше да попита Дойл. Така и така шефът на охраната тъкмо идваше към тях. Острите му очи се спряха върху Остин.
— Проблем ли има, господин Гант?
— Ни най-малко! Това е Кърт Остин и е мой гост. Запомни лицето му, за да го познаеш следващия път, когато го видиш.
Дойл се усмихна и огледа Остин със студените си змийски очи.
Гант поведе Остин към просторен вътрешен двор, където се бяха събрали всички гости. Неустрашимите ловци пиеха шампанско от фини чаши и се смееха, припомняйки си сутрешната забава. Всички бяха мъже и до един бяха важни клечки. Остин не прекарваше много време във Вашингтон, но въпреки това разпозна политици, официални лица и лобисти. Гант явно имаше добри връзки в Белтуей*.
[* Име, с което фамилиарно наричат правителствените институции и учреждения във Вашингтон. По името на магистралата, която огражда столицата. – Б.авт.]
Гант посочи на Кърт малка чакълестата алейка, която ги отведе до полирана мраморна маса, скрита в ъгъла на английската градина. Един прислужник им донесе кана с ледена вода.