Гант посочи единия от столовете, Остин седна, сложи шапката на масата и се огледа.
— Не знаех, че във Вирджиния са останали частни клубове за лов на лисици.
— Не са останали, не и официално. Просто сме група стари приятели, които съхраняват едни умиращ британски обичай.
— Похвално! Винаги съм съжалявал, че британският обичай за публично разкъсване с коне се е загубил.
Гант се позасмя.
— И двамата сме заети, затова нека не губим време с уроци по история. Какво мога да направя за вас?
— Прекратете плановете си за разместване на полюсите.
— Ще ви угодя и ще се престоря, че знам за какво говорите, господин Остин. Защо да прекратявам така нареченото разместване?
— Защото иначе целия свят ще загине.
— Как така?
— Не знам защо изобщо искате да го правите. Може би просто ви е доскучало да избивате невинни животни. Но не знаете, че изместването на магнитните полюси ще предизвика приплъзване на земната кора върху ядрото на планетата и ефектът ще е катастрофален.
Гант се вгледа в Остин за миг, но после се разсмя и се смя, докато очите му не се насълзиха.
— Ама че научнофантастичен сюжет, господин Остин. Искате да ми кажете, че идва краят на света?
— Или нещо подобно – отвърна Остин сериозно. – Океанските смущения, предизвикали вълните, потопили „Красавицата“ и собствения ви кораб-предавател, са само незначителни предвестници на задаващия се катаклизъм. Надявам се да осъзнаете какво правите и да спрете.
Веселото изражение на Гант изчезна. Не негово място се появиха язвителна усмивка и немигащ поглед.
— Ето какво виждам аз, господни Остин! Виждам един човек, който по непонятни за мен причини си е измислил някаква небивалица.
— Тоест предупрежденията ми са безполезни? – въпросът на Остин прозвуча по-скоро като заключение.
— Чудно ми е, господин Остин, какво ви кара да мислите, че съм замесен в някакъв безумен заговор?
— Чух го от устата на Спайдър.
— Моля!?
— Спайдър Барет, мъжът, който е разработил методиката и изпълнението на разместването на полюсите.
— Този Барет ви е разказвал истории, странни като името му.
— Не мисля. Той и партньорът му Маргрейв са гениални и могат да го докажат с парите си, но не съм сигурен какво е вашето място.
— В едно обаче може да сте сигурен, Остин! Сгрешихте, че дойдохте!
— Съгласен съм с вас – Остин взе шапката си и се надигна. – Очевидно думите ми не ви интересуват. Ще си вървя. Благодаря за водата.
— Ще наредя да доведат коня ви – надигна се и Гант.
Големите количества алкохол оживяваха разговора във вътрешния двор и гласовете на мъжете ставаха все по-силни. Гант направи знак на един от конярите да доведе коня на Остин.
Кърт мълчаливо се метна на седлото. В този момент до него приближи Дойл и хвана юздите, все едно помага на конярите.
— И сам ще намеря обратния път, господин Гант. Благодаря за гостоприемството – изгледа иронично охранителя Кърт.
— Непременно заповядайте пак, когато успеете да отделите време.
— Обещавам!
Кърт смушка коня и животното подскочи напред и за малко да прегази Дойл. Той беше градско момче и единствените коне, които беше виждал, бяха тези на конната полиция в Бостън. Затова пусна бързо юздите и отскочи встрани. Остин забеляза страха в очите му и се усмихна. Тръсна юздите и се отдалечи в галоп.
Дойл изпроводи Остин с поглед и каменно лице.
— Искаш ли да се погрижа за него? – обърна се той към Гант.
— Не тук и сега. Някой да го проследи, искам да разбера как е влязъл.
— Добре.
— Когато си готов, имам и друго за теб. Ела в градината след петнайсет минути.
Гант се отправи към гостите си, а Дойл извади радиостанция от джоба си и излая заповед на двама от охранители, които седяха в един джип край главния път към къщата. Шофьорът тъкмо потвърждаваше, че е разбрал заповедта, когато покрай джипа профуча арабската кобила с Остин приведен ниско над врата й. Шофьорът запали двигателя, включи на първа и натисна газта.
Джипът подмина с бясна скорост брястовата горичка, където се криеше Остин и потупваше нежно врата на кобилата. Когато автомобилът се скри, той погледна джиписа на ръката си и пое през ливадите към една горичка на границата на имението. Оттам се подаде друг ездач и тръгна срещу Кърт.
— Хубав ден за разходка сред природата, друже – каза Джо с нескопосана имитация на британски акцент.
— Жив и здрав да си, да ти е сладък чаят и т. н. – не му остана длъжен Остин.
Без да бързат, минаха през гората и излязоха от другата й страна. Тук беше прокарана просека, за да могат да се придвижват охранителите. Нямаше ограда. Виждаха се само табели