— Имам добри новини. Помолих Йейгър да провери документацията на корабостроителниците. Реших, че ако разберем къде са били построени корабите-предаватели, ще успеем до ги проследим. Но дори Макс не откри нищо. После се разтърсих за генераторите. Реших, че може да са стандартно производство.
— Генераторите, които видяхме, трудно ще намерим в местната железария.
— Само няколко компании произвеждат толкова големи генератори – кимна Дзавала. – Поразрових се и проверих продажбите им за последните три години. Всички генератори са поръчани от електрически компании, с изключение на една поръчка за фабрика в Южна Америка, собственост на фондацията на Гант. Същата компания притежава и корабостроителница в Мисисипи. Изглежда странен тип собственост за неправителствена организация.
— Сигурен ли си, че са собственост на фондацията?
— Напълно! Проверих информацията. Притежават корабостроителницата чрез подставена компания в Делауеър. Пратих и един човек от НАМПД с някаква измислица, че ще обновяваме единия от корабите си. Самата компания изглежда наистина работи. Мениджърите казаха, че току-що са приключили подобна поръчка, но не искаха да влизат в подробности и бяха готови да подготвят оферта и за нас.
— Значи корабите още са там?
— Тръгнали са преди няколко дни. Влязох в сателитните архиви на НАМПД. Миналата седмица четири кораба са излезли от корабостроителницата.
— Четири?
— Три предавателя и нещо, което прилича на пътнически лайнер. Тръгнали са към Южна Америка.
Досега Барет не бе обелил и дума, но сега се обърна притеснено към Дзавала:
— Благодаря ти за цялата работа, Джо! Чувствам се виновен до небето за всичко това. Не мога да спра да си мисля, че всичко е заради мен.
— Нищо подобно – успокои го Карла. – Нямало е как да знаеш, че ще използват труда ти за унищожение. Същото е като с дядо ми. Интересувала го е науката – Карла поклати тъжно глава, но изведнъж се усмихна и каза: – Нагоре с краката.
Събеседниците й зяпнаха озадачено. Карла звънко се разсмя на изненаданите им физиономии.
— Така се казваше стихчето на дядо, с което ме приспиваше. Не беше много добра поезия, но ми каза, че винаги ще е с мен, ако ми потрябва.
Тя смръщи вежди и се опита да си спомни думите.
Внезапно всички замълчаха. Карла се обади първа:
— Божичко! Току-що описах полярни сияния, земетресения и цунами!
— Полярно изместване – каза Остин. – Продължавай!
— Ще опитам. Беше отдавна… – Карла се втренчи в тавана. – Всяка строфа започваше с онова „нагоре с краката“, но после се променяше. Следващият е:
Продължава още няколко строфи и завършва с любимия ми:
Барет извади тефтер и химикалка и ги подаде на Карла.
— Би ли записала цялото стихотворение, строфа след строфа?
— Да, но… – тя сякаш се смути. – Нима тези безсмислици ви говорят нещо?
— Просто ми е любопитно – сви рамене Барет.
— Трябва да проверим всяка улица, без значение колко е тясна – каза Остин и хвърли поглед към часовника на стената. – Трябва да тръгвам. Ще се срещнем пак тук след няколко часа.
Помоли Дзавала да говори с двамата Траут и да ги накара да продължат по следата с корабите-предаватели, а после се обърна към Карла.
— Мога да те откарам до болницата.
— По-късно ще се видя с чичо Карл. Ако отида сега, ще поиска да му помогна да избяга. Предпочитам да дойда с теб и да се видя с господин Пит.
— Не знам – каза Остин. – Може да е по-безопасно да мируваш някъде.
— Може би, но не ми се ще да кисна в някакво убежище. А и има вероятност този, който е поръчал убийството ми, да не знае, че съм жива.
— И най-добре никога да не разбира.
— Задължена съм пред дядо си да спра онези, които изопачават труда му.
Остин разбра, че няма довод, който би я убедил в обратното.
Петнайсетина минути по-късно се качиха в една от колите от огромния автопарк на НАМПД и се вляха във вашингтонския трафик. Излизането им от гаража бе регистрирано през матираните стъкла на микробус, претъпкан с оборудване за подслушване и наблюдение, спрял срещу сградата на НАМПД. Според инициалите на вратата микробусът принадлежеше на Градската транспортна дирекция.