Беше гледал снимките, които Остин и Дзавала бяха успели да направят на изхвърления от водовъртежа кораб, преди да потъне, тъй че добре познаваше плана на съда. Уверено се насочи към надпалубните пристройки, но за малко да забие нос в тях заради мъглата. Опипом стигна до някаква врата. Влезе в едно мрачно помещение и включи фенерчето. Видя стълба, която водеше към палуба на по-ниско ниво.
Стиснал пистолета на пазача, той закрачи по плетеница от коридори. В края на един от тях спря и долепи ухо до една метална врата, а после натисна дръжката. Беше отключена и Пол пристъпи в мрака.
Лъча на фенерчето освети перила. Намираше се на издигната платформа. Обширният хангар под него навярно бе генераторното помещение, за което разказаха Остин и Дзавала. Пол плъзна лъча на фенерчето из огромното хале и разбра защо пазачът е само един. Нямаше нищо за пазене. Халето бе празно.
Траут се отправи към главната палуба. Остин бе споменал за шахта, минаваща през целия корпус и стигаща до водата. Откри я, но конусовидното приспособление го нямаше. Сякаш цялото оборудване на кораба бе демонтирано. Пол се зачуди дали да не надникне и в контролната зала, но реши, че няма време. Гамей щеше да нахлуе с дулото напред, ако се забави още малко. Запъти се към трапа.
Пазачът бе дошъл в съзнание и Гамей трябваше да го сплаши, за да го укроти, но иначе нямаше проблеми.
— Какво откри?
— Нищо! И това е интересното. Мисля, че и другите кораби са ошушкани.
Измъкнаха пазача от колата и го примъкнаха в сянката на една сграда. Мъжът отново се беше размърдал и се опитваше да се освободи. Оставиха го и тръгнаха. На трийсетина метра по-нататък хвърлиха оръжията му във водата.
Пазачът едва ли щеше да вдигне тревога. Работодателите му нямаше да са доволни, ако разберат, че се е издънил. И бездруго щеше да види зор да обясни къде са оръжията му.
На път за хотела Пол описа какво е видял.
— Но защо са демонтирали всичко? И къде за занесли цялото оборудване? – попита Гамей.
Пол тръсна глава и извади телефона си.
— Ще оставим Кърт да си блъска главата върху това.
40
Остин взе от бюрото си една стреличка за дартс и беше готов да й хвърли по картата на Атлантическия океан на стената, когато телефонът иззвъня. Беше Пол Траут от Рио.
— Дано не прекъсвам нещо важно.
— Тъкмо щях да разгадая заплетен научен пъзел. Как е момичето от Ипанема?
— Гамей е добре. Но с корабите-предаватели става нещо странно. Качих се на борда на единия преди малко и не видях никъде генераторите и електромагнитната антена. Подозирам, че и на другите кораби са направили същото почистване.
— Корабите си празни? – Остин запрехвърля възможностите в ума си. Трябва да са ги изпразнили още в пристанището на Мисисипи.
— Трябваше да се досетим, че става нещо. Корабите просто си седяха и не се забелязваше никаква подготовка за отплаване. По нищо не личеше, че им предстои път. Само един кораб е отплавал, откакто сме тук, някакъв пътнически лайнер.
Остин се бе умислил и слушаше Пол с едно ухо.
— Ммммм… нещо за лайнер ли каза?
— „Полярно приключение“. Беше привързан до корабите-предаватели, но отплава по-рано днес. Важно ли е?
— Може би. Джо каза, че заедно с останалите три, от Мисисипи е тръгнал и лайнер.
— Виж ти! Дали не е същият?
— Възможно е. Преместили са предавателите там. И докато сме наблюдавали примамките, лайнерът се е измъкнал с оръжието на борда, посред бял ден.
— Дотук с плановете на военните да следят корабите с подводница. Класически номер! Хитри копелета!
— Кога е тръгнал лайнерът? – попита Остин.
— Тази сутрин го нямаше.
Кърт пресметна наум.
— Вече може да са на стотици километри от брега. Ама че летящ старт!
— Какво да правим?
— Стойте там и наглеждайте корабите в случай, че собствениците са замислили и нещо друго.
Остин затвори. Ядоса се, че не бе преценил ситуацията добре и не се бе сетил, че всеки с достатъчно акъл да планира и причини полярно изместване, би сторил всичко възможно, за да заблуди преследвачите си. Отново се вгледа в картата. Океанът бе огромен. С всяка следваща минута лайнерът ставаше все по-трудно откриваем в тази безбрежна шир. Помисли дали да не се обади в Пентагона, но реши, че не иска да губи време със заместник-министъра на отбраната.
Сандекър можеше да помогне повече, но дори той трябваше да се бори с бюрокрацията на Пентагона, а нямаше време за това. Да вървят по дяволите, рече си Остин. Ако светът ще свършва, по-добре той да поеме отговорността, отколкото някакъв държавен анонимник с голяма уста. НАМПД щеше да свърши работата, отначало докрай.