— Може би не е добра идея. Спускаме се все по-дълбоко.
Така беше.
Нагоре по склона на фунията пълзеше някакъв цилиндричен предмет, последван от още няколко.
— Това пък какво е?
Гамей избърса капчиците от клепачите си и отново се взря натам, на около шест метра пред лодката и малко под нея.
Преди да стане морски биолог, тя бе следвала морска археология – незабавно разпозна елегантните керамични форми, покрити в зеленикаво сиво.
— Амфори – рече тя. – И се движат нагоре!
Пол прочете мислите на жена си и рече:
— Ще имаме само една възможност, а и теглото ни може да промени движението им.
— А имаме ли избор?
Трите древни съда бяха влудяващо близо. Пол се придърпа към пулта за управление на лодката и натисна стартера. Двигателят захапа. Лодката се понесе напред под причудлив ъгъл, а Пол трябваше с руля да коригира склонността й да лъкатуши. Искаше да застанат над амфорите, за да прекъснат хода им.
Първата премина покрай носа. След секунда щеше да е твърде далеч. Пол натисна газта и лодката се наместя току над амфората.
— Приготви се! – извика Пол. Скокът трябваше да е изчислен съвършено. – Ще е хлъзгава и ще се превърти. Погрижи се да стиснеш дръжките и да усучеш ръце и крака около нея.
Гамей кимна и се покачи на носа.
— Ами ти?
— Аз ще се хвана за следващата.
— Трудно ще удържиш лодката.
Гамей знаеше, че ако няма кой да поддържа лодката стабилна, скокът на Пол щеше да е още по-труден.
— Не се тревожи, ще го направя!
— Глупости! Никъде не отивам!
Ама че вироглава жена, помисли си Пол.
— Това е единственият ти шанс. Някои трябва да довърши проклетите тапети. Моля те!
Гамей го изгледа сурово, после тръсна глава и пролази до носа. Сви крака под себе си и се приготви за скок.
— Спри! – извика Пол.
Тя се обърна ядно.
— Вземи решение най-после!
Но Пол виждаше нещо, което Гамей не можеше. Склоновете на водовъртежа вече се бяха прочистили от останки. Боклуците, изхвърлени от кипежа, сякаш бяха достигнали невидима бариера и не се издигаха по-нагоре. Връщаха се обратно във фунията също толкова бързо, колкото бяха излезли.
— Виж! – възкликна Пол. – Морето придърпва останките обратно.
След секунди Гамей осъзна, че съпругът й е прав. Амфорите нямаше да продължат по-нагоре. Пол протегна ръка и върна Гамей обратно в лодката. Стиснаха въжетата, неспособни да сторят каквото и да било, освен безпомощно да наблюдават как бездната ги поглъща.
9
Сферичното очертание на компютърния екран напомняше на Остин на злокачествена клетка с мембрана, цитоплазма и ядро.
— С какво точно си имаме работа, професоре? – обърна се той към Адлър.
Ученият се почеса по чорлавата глава.
— Е, Кърт, хвана ме неподготвен. Това расте от секунда на секунда и се движи в кръг с трийсет възела в час. Никога не съм виждал подобно нещо, нито по размер, нито по скорост…
— Нито пък аз – рече Остин. – Попадал съм в мощни течения, от които са ми се изпотявали дланите. Но винаги са били относително малки и краткотрайни. А това е като измислено от Едгар Алън По или Жул Верн.
— Въртопите от „Спускане в Маелстрьом“ и „Двайсет хиляди левги под водата“ са по-скоро художествена измислица. Едгар Алън По и Жул Верн са се вдъхновявали от водовъртежа Маелстрьом в протока Москенстраумен край норвежките острови Лофотен. Древногръцкият пътешественик Пигей го описал преди повече от две хиляди години – как водата поглъщала кораби и ги изплювала обратно. А през 16-и век шведският епископ Олаус Магнус писал, че водовъртежът е по-силен от Харибда в „Одисеята“ – разбивал кораби в дъното на океана и поглъщал стенещи китове.
— Но това са художествените измислици, а реалността?
— Далеч не е толкова ужасяваща. Норвежкият водовъртеж е изследван и дори не се доближава до описаното от пътешествениците. Трите други прочути водовъртежа – Кориврекан в Шотландия, Салтстраумен край Норвегия и Наруто край Япония са доста по-слаби от Маелстрьом. – Адлър поклати глава. – Твърде странен е този водовъртеж в открито море.
— Защо?
— Обикновено водовъртежите се зараждат в проливи, където водата се движи бързо. Сливащите се течения в комбинация с формата на дъното могат да създадат значителни завихряния по повърхността.
Изображението на екрана сочеше, че разстоянието между водовъртежа и „Бен Франклин“ намалява. Кърт попита:
— Може ли това нещо да застраши кораба?
— Не, ако се доверим на досегашните научни изследвания. Въртопът Старата свиня край Ню Брънсуик е с приблизителната сила на Маелстрьом, върти се с около двайсет и осем километра в час. Това е най-силният океански водовъртеж в Западното полукълбо. Вълненията край него биха били опасни за малки лодки, но за по-големите съдове не са проблем. – Адлър притихна, втренчен с удивление в монитора. – По дяволите!