— Какво има?
Професорът не откъсваше очи от тумора на повърхността на океана
— Отначало не бях сигурен… Но това расте твърде бързо. Докато си говорим, почти се е удвоило.
На Остин това му стигаше.
— Искам да ми направиш голяма услуга, професоре – рече той с равен и спокоен глас. – Отиди бързо до контролния център и кажи на Джо да извади безпилотния апарат от водата и да дойде веднага. Кажи му, че е спешно.
Адлър хвърли последен поглед към монитора и излезе с бърза крачка. Междувременно Остин се изкачи на мостика.
Тони Кабрал, капитанът на „Трокмортън“, бе вежлив мъж на почти шейсет години. Дълъг нос красеше обветреното му лице, а под носа му пък стърчеше вирнат нагоре мустак. Неизменната му крива усмивка му придаваше вид на добронамерен пират. Сега обаче изражението му бе извънредно сериозно, а когато видя Остин, по лицето му се изписа изненада.
— Хей, Кърт, тъкмо щях да пратя да те повикат.
— Имаме проблем – каза Остин.
— Значи знаеш за сигнала за бедствие, който получихме?
— За пръв път чувам за него. Какъв е този сигнал?
Дойде преди няколко минути от кораба на НУОАИ.
Най-лошите опасения на Остин се сбъдваха.
— Какво е състоянието им?
Кабрал се намръщи.
— По-голямата част от съобщението е неразбираемо. Има много бял шум на заден план. Записахме го – може би ти ще успееш да разгадаеш нещо.
Капитанът натисна едно копче на радио пулта. Мостикът се изпълни с какофония от звуци, сякаш течеше състезание по ораторско майсторство в лудница. Чуваха се викове, в които думите се губеха – с изключение на пресипнал мъжки глас.
— Мейдей! Тук е „Бенджамин Франклин“ от ИУОАИ. Мейдей! Отзовете се!
Чуваха се откъслечни фрази, както и друг глас някъде зад първия:
— Още мощност! Мамка му, още мощност…
Последва късо възклицание, достатъчно, за да предаде целия ужас на ситуацията.
— Не! Потъваме!
Последва запис от гласа на Кабрал, който се опитваше да се отзове.
— Тук е „Трокмортън“ от НАМПД. Какво е състоянието ви? Отговорете! Какво е състоянието ви?
В този момент го заглуши глухо, бурно боботене, все едно мусон бе нахлул в пещера. След това връзката прекъсна, а възцарилата се тишина бе по-страшна от какъвто и да било шум.
Остин се опита да си представи какво се случва на мостика на „Бенджамин Франклин“. Явно цареше пълен смут. Сигналът за помощ може би беше подаден от капитана, а може и той да бе онзи, който подканяше котелното да увеличи мощността.
Но онова, което порази Остин, беше неземният грохот накрая. Косата му още беше настръхнала. Кърт обходи с поглед мостика. От лицата на капитана и офицерите ставаше ясно, че не само той се чувства така.
— Каква е позицията на „Франклин“? – попита Остин.
Капитан Кабрал пристъпи към бляскащия в синьо радарен монитор.
— Нещо не е наред. Радарът ги улови на трийсет километра оттук. Движеха се на югозапад. После изчезнаха.
Пред погледа на Кърт радарът сканира периметъра няколко пъти – ни следа от кораба, само няколко спорадични точици, където лъчът минаваше над гребените на вълните.
— Кога можем да сме там?
— След по-малко от час. Но първо трябва да извадим безпилотния апарат.
— Джо вече го вади. Би трябвало машината да е на борда.
Кабрал нареди да потеглят незабавно с максимална скорост към последното местоположение на „Бенджамии Франклин“. „Трокмортън“ вдигна котва, а носът му тъкмо започна да пори вълните, когато Дзавала и професор Адлър се появиха на мостика.
— Професорът ми каза за водовъртежа – рече Джо. – Някаква вест от „Франклин“?
— Изпратили са сигнал за бедствие, но радиовръзката е прекъснала. Вече не ги виждаме на радара.
— Какви са тези приказки за водовъртежи, Кърт? – прекъсна ги Кабрал.
— Аз и професорът преглеждахме сателитни изображения и попаднахме на голямо смущение на повърхността на океана, близо до „Франклин“. Приличаше на водовъртеж, широк може би два-три километра.
— НУОАИ не проучваха ли океанските въртопи?
— Да, но онова не се движеше бавно. Вероятно е стотици метри дълбоко и се върти със скорост повече от трийсет възела.
— Не говориш сериозно!
— Крайно сериозно, боя се.
Остин поиска от професора да опише видяното.