Мария се извини за миг, за да нагледа разтоварването на провизиите от лодката. Накрая кашоните бяха спретнато подредени и готови някой да ги пренесе по-късно в базата. Мария увери Карла, че наоколо няма никого, който да ги обезпокои. Карла благодари на моряците, а после двете с Мария изкачиха един плавен наклон и продължиха покрай реката. Пътеката им бе отъпкана от многобройни стъпки – явно отдавна вървяха по нея от и към плажа.
— Как пътува? – попита Мария, докато вечният лед хрупаше под подметките им.
— Отлично! Капитан Иванов е много мил. „Котелни“ редовно развежда туристи из островите, тъй че и каютата ми беше удобна.
— Капитан Иванов бе много добър и с нас, когато ни доведе. Но дано не си свикнала твърде много с комфорта. Стараем се, но условията ни са много по-спартански от тези на кораба.
— Ще оцелея. Как върви проектът?
— Както казвате вие, американците, първо добрата или първо лошата новина?
Карла й хвърли кос поглед.
— Оставям на теб да избереш.
— Тогава добрата. Направихме няколко обхода и събрахме много интересни проби.
— А лошата?
— Пристигаш насред нова руско-японска война.
— Не знаех, че навлизам във военна зона. Какво имаш предвид?
— Нали знаеш, че експедицията е съвместна?
— Да. Руско-японска. Идеята е да работите заедно и да споделяте откритията си.
— Като учен, знаеш, че не е толкова важно какво ще откриеш, а какво признание ще получиш за него.
— Да. Признанието означава статут, кариера и пари…
— Точно така. А в този случай на карта са заложени много пари, тъй че е още по-важно кой ще получи признанието.
Бяха на малко по-малко от километър от плажа тъкмо преваляха поредния нисък хълм, когато Мария заяви:
— Почти стигнахме. Добре дошла в град Слонова кост!
Стигнаха до няколко сгради, скупчени край реката. Най-голямата, с размерите на едноместен гараж, бе обградена от няколко пристройки без прозорци, всички три пъти по-малки от нея. Покривите бяха от ръждива гофрирана ламарина, а по-встрани се виждаха две големи шатри. Карла приближи най-близката постройка и прокара длан по грубата сивкава стена.
— Почти изцяло е от кости и бивни – рече тя удивена.
— Хората, живели тук, са използвали най-евтиния материал на острова – отвърна Мария. – Използвали са вкаменелости, за да направят нещо като бетон. Здрав е и върши най-важната си работа, да изолира студа.
Очуканата дървена врата от едната страна на постройката се отвори и се показа плещест мъж с изпъкнало чело. Той избута Мария, прегърна Карла като отдавна изгубена племенница и я млясна по бузите.
— Аз съм Сергей Арбатов – рече той. Ухили се широко на Карла, а в устата му проблесна златен зъб. – Ръководител съм на проекта. Тъй се радвам, че такова прелестно създание ще работи с нас.
Карла не пропусна свъсените за миг вежди на Мария. Беше разучила членовете на експедицията и знаеше, че Сергей се води ръководител, но съпругата му Мария има повече научни звания от него. Карла непрестанно трябваше да се бори срещу сексизма в академичните среди и не й се понрави снизхождението на Сергей към нея и пренебрежението му към съпругата му. Карла пристъпи покрай Арбатов и прегърна Мария през рамото.
— А аз ще се радвам да работя с някого, постигнал толкова много в науката.
Недоволството на Мария изчезна и тя засия. На Арбатов очевидно не му се понрави пренебрежението на Карла. Не се знаеше какво би последвало, ако още двама души не бяха излезли от постройката. Без колебание Карла пристъпи към тях и се поклони леко на по-възрастния мъж.
— Доктор Сато, казвам се Карла Януш. Радвам се да се запознаем – рече му тя. – Много съм слушала за Наукотехнологичния център Гифу и университета Кинки.
После се обърна към по-младия.
— А вие трябва да сте доктор Ито, ветеринарен лекар от университета в Кагошима.
Двамата разкриха зъби в широки усмивки и се поклониха учтиво почти едновременно.
— Дано сте пътувала добре – каза доктор Сато. – И ние се радваме, че успяхте да се присъедините към експедицията ни.
— Благодаря, че ми позволихте. Знам, че сте много ангажирани със собствените си проучвания.
Карла си побъбри с двамата учени за техни общи познати, а след това Мария я хвана подръка.
— Нека ти покажа къде ще живееш – и поведе Карла към една от по-малките сгради. Пристъпиха вътре, насред сумрак и застоял въздух. – Строили са го някои от старите търговци, а търсачите на слонова кост са разширили лагера. По-уютно е, отколкото изглежда – заобяснява Мария. – В големите шатри са кухнята и столовата ни. По-малката шатра по-настрана пък е общата ни тоалетна. Там подухва, тъй че ще се научиш да действаш бързо. Няма душ. Ще трябва да свикнеш с напоените гъби. Имаме и електрически генератор, но го използваме пестеливо, тъй като горивото ни е ограничено