— Сигурна съм, че ще се оправя – рече Карла, макар за миг да се запита дали някое от убийствата, за които бе чувала, не се бе случило тук. Разгъна един матрак й завивките си на пода.
— Не мога да не те похваля – каза Мария. – Направо завъртя японските ни приятели на пръста си, като спомена академичните им връзки.
— Лесна работа. Когато научих имената им, потърсих информация в интернет. Разгледах снимките им и прочетох с кого са работили. Мисля обаче, че чарът ми не проработи при Сергей.
Мария се засмя.
— Съпругът ми има добро сърце, иначе щях да се отърва от него отдавна. Но понякога е истински плужек, особено като опре до жени. А егото му е като балон.
— И за вас двамата попрочетох. Той няма и половината ти научни звания.
— Да, но има политически връзки. Това е важното. Ще те уважава, задето така го предизвика, но ако го ласкаеш от време на време, и него ще завъртиш на пръста си като японците. Той е много неуверен в себе си човек и затова аз го лаская почти постоянно.
— Благодаря за съвета, може и да го направя. Какъв е графикът ни?
— В момента всичко е в хаос.
— Не разбирам… – Карла зърна закачлива искрица в очите на Мария. – Премълчаваш ли нещо?
— Да! Добрата новина е, че открихме нещо прекрасно. Лошата е, че другите решават дали да споделят с теб сега, или след като те опознаят.
Любопитството на Карла се разпали, но тя рече само:
— Както решите. Имам си собствена работа.
Мария кимна и заведе Карла при останалите, пред голямата постройка.
Арбатов се обърна строго към Карла:
— Пристигаш в много неудобно или пък удобно време, от теб зависи.
— Не разбирам…
— Гласувахме. Решихме да ти доверим, каквото знаем. Но първо трябва да се съгласиш да не разкриваш нищо от видяното пред никого, нито сега, нито след като си тръгнеш оттук, без изричното съгласие на всички останали членове на експедицията.
— Оценявам доверието ви – каза Карла, – но все още не разбирам.
Обърна очи към Мария и я изгледа въпросително.
Арбатов посочи бараката, край чиято дебела дървена врата стояха двамата японци. Приличаха на статуи пред храм. След жеста на руснака, Сато отвори вратата и й махна подканящо.
Всички се усмихваха. За миг Карла се запита дали не е попаднала на опасни лунатици, полудели от усамотението в дълбокия Север. Въпреки това пристъпи неуверено в бараката. Въздухът бе много по-свеж, отколкото в нейната стая, и се долавяше миризма като в обор. Източникът на миризмата се намираше на маса, осветена от силни прожектори. Карла направи още крачка напред и забеляза подробностите: чорлава червеникавокафява козина, хобот…
Създанието сякаш спеше. Карла почти очакваше да отвори очи, а хоботът да помръдне. Пред нея, сякаш живо двайсет хиляди години по-късно, лежеше най-съвършено запазеното бебе-мамут, което някога бе виждала.
14
Джордан Гант бе като химерата, митичният древногръцки звяр, съставен от тела на различни животни.
Притежаваше дисциплината на постещ монах и излъчваше аскетизъм, ала черният втален костюм и полото под него, открояващи бледата му кожа, струваха много повече от средна едноседмична заплата.
Вашингтонският му офис на „Масачузетс авеню“ беше спартански в сравнение с разкоша, в който тънеха другите могъщи фондации наоколо, но пък той притежаваше къща-палат във Вирджиния, конюшня с избрани коне и пълен със супер-коли гараж. Бе спечелил цяло състояние от многонационални инвестиции, въпреки че ръководеше организация, чиято цел беше да пречи на корпорации като тези, от които Гант бе забогатял.
Ушите му бяха малки и прилепени към главата, придаваха му вид на емблема на скъп автомобил. Чертите на лицето му бяха гладки, сякаш оформени преди върху тях да се впечата какъвто и да било характер – нито добър, нито лош. Израженията на лицето му приличаха на прожектирани върху бяло платно образи. Обикновено лицето му не изразяваше каквато и да било емоция. Бе овладял до съвършенство усмивката на политик и можеше да я включва, когато си поиска. Можеше да имитира искрен интерес и към най-отегчителния разговор и да показва съчувствие или радост, сякаш надянал древногръцка театрална маска. На моменти приличаше по-скоро на призрак, отколкото на истински човек.
Гант си бе придал най-сърдечен вид, докато седеше и разговаряше с Ървинг Сакър, мъж на средна възраст с отпуснати бузи и олисяло теме. С маникюра си, скъпите си прически и консервативни костюми, Сакър и другите трима адвокати от влиятелната му вашингтонска кантора приличаха на току-що слезли от конвейера на джорджтаунската правна катедра. Въпреки различните си лица и телосложения, всички изглеждаха като хищни птици на лов за най-дребната юридическа подробност.