Шрьодер се бе сдобил с тази впечатляваща биография в една стаичка за копирни услуги в Анкъридж. Визитките му го представяха като Херман Курц, професор по антропология в Берлинския университет. Бе заел фамилията на тайнствения герой от „Сърцето на мрака” на Конрад.
По време на целия си живот не можеше са спре да се удивлява на силата на няколко напечатани думи, съчетани с увереност. Най-трудно му беше да си върне австрийския акцент, след десетилетия живот в Средния Запад.
— Чел съм статията – кимна Шрьодер. – Както казвате, много е впечатляваща. Четох и онази, в която излага теорията си за изчезването на мамутите.
— Типично за Карла! След като заключи, че човекът почти не е имал пръст в изчезването на мамутите, направи смелото предположение, че то е било в резултат на някаква катастрофа. Можете да си представите каква беше реакцията.
— Да, наистина новаторска теория, но ми хареса дързостта й. А тезата й има ли нещо общо с експедицията?
— Разбира се! Надява се на един отдалечен сибирски остров да намери доказателства за нея.
Шрьодер изду бузи.
— Сибир е много далеч от тук. Как се стига дотам?
— Карла взе самолет до остров Врангел, след това ще се качи на ледоразбивач, който минава край Новосибирските острови и който ще я вземе обратно след две седмици, а няколко дни след това ще е обратно тук. Още ли ще сте в Аляска по това време?
— За жалост не. Но й завиждам за приключението. Веднага бих се отказал от всичко, за да я последвам, ако можех.
Мъмфорд се облегна назад на стола и скръсти ръце зад главата си.
— Остров Айвъри ще се окаже новият Канкун – рече той с широка усмивка.
— Моля? – погледна го изненадано Шрьодер.
— Остров Айвъри е мястото, където работи Карла. Вчера дойде и някакъв мъж от „Дискавъри“ и каза, че щял да снима филм за връх Маккинли. Явно е чувал за трудовете на Карла. Много се заинтересува, когато казах за острова. Спомена, че може да се отбият. Разпита ме подробно за проекта. Явно нищо не е пречка, когато ти е тлъста чековата книжка.
— Как се казваше? – попита Шрьодер. – Може би съм попадал на него при пътуванията си.
— Хънтър – отвърна Мъмфорд. – Скот Хънтър. Едър, мускулест мъж.
Шрьодер се усмихна, но в очите му се четеше презрение към тънко замаскираната игра на думи във фалшивото име.
— Хм, не ми говори нищо – каза той на глас. – Разбира се, осведомил сте го колко трудно се стига до острова?
— Насочих го към летището да говори с Джо Харпър. Някога е летял по отдалечени кътчета на свободна практика, а сега е шеф на „Полярна звезда еър“. Правят туристически обиколни на изолирани части от Русия.
Шрьодер глътна набързо чая си, макар да изгори гърлото му. Благодари на Мъмфорд за гостоприемството и веднага се упъти с колата към летището на Феърбанкс. Летището се намираше край Северния полярен кръг и бе удобно място, където могат да презареждат големи товарни самолети по маршрути между Далечния Изток и Америка. Докато Шрьодер паркираше, излетя един „Боинг 747“. Самото летище бе относително малко и на Шрьодер му се наложи да попита само веднъж, за да открие офиса на „Полярна звезда еър“.
Рецепционистката му се усмихна приветливо и каза, че господин Харпър ще го приеме, когато приключи разговора си по телефона. Самият Харпър излезе няколко минути по-късно. Приличаше на специално подбиран за тази роля – жилав, с остри очи и волево изражение. Явно не му беше лесно да се превърне от пилот в туроператор.
Беше си подстригал брадата старателно, но косата му стърчеше непокорно. Ризата му беше нова и прилежно изгладена, но беше пусната над чифт избелели дънки, явно носени дълго и твърде удобни, за да бъдат сменени. Мъжът излъчваше професионализъм в очите му се четеше тревога. Наведе се и прошепна на ухото на рецепционистката нещо за горивни разходи, а после покани Шрьодер в кабинета си.
Работното му място едва побираше бюро и компютър. Всичко останало бе претъпкано с купчини папки
Харпър осъзнаваше какъв вид има кабинетът му.
— Извинете ме за неразборията. „Полярна звезда еър“ все още е семейна компания и сам се грижа за голяма част от документацията. Всъщност, аз и жена ми отвън вършим почти всичко.
— Разбрах, че летите отдавна – каза Шрьодер, а Харпър като че се поободри.
— Пристигнах тук през 84-а година. Имах си един „Чесна“ и от години летях с нея. После купих още няколко, много малки, но ги продадох, за да си позволя онзи корпоративен самолет на пистата – синия, със звездите по него. По-класните клиенти харесват бързите обиколки първа класа.