— Как върви бизнесът?
— Добре, може да се каже. Но не бих казал същото за себе си.
Харпър вдигна купчина хартия от бюрото и я пусна обратно.
— Блъскам се върху тези неща, докато успеем да си позволим човек, който да се занимава с тях. Но това е мой проблем. А вашият какъв е?
— Преди час говорих с доктор Мъмфорд в университета. Каза ми, че ще водите телевизионен екип остров в Сибир.
— А, да, хората от „Дискавъри“. От остров Врангел ще се качат на рибарско корабче.
Шрьодер подаде една от чисто новите си визитки.
— Бих искал да стигна до Новосибирски острови, дали бих могъл да се присъединя?
— Няма проблем. На самолета има много място. Само ще трябва да си платите билета. За жалост обаче са резервирали всички места: и на самолета, и на корабчето.
Шрьодер помисли, преди да отговори.
— Може би бих могъл да поговоря с тях, за да ми позволят и аз да дойда.
— Опитайте. Отседнали са в хотел „Уестмарк“.
— Кога тръгвате?
Харпър погледна часовника си.
— След два часа и двайсет и една минути.
— Ще отида да говоря с тях.
Шрьодер получи упътвания къде се намира хотела. Бързо го намери и на рецепцията попита за екипа на „Дискавъри“. Администраторът каза, че ги е видял да влизат в бара преди малко. Шрьодер му благодари и надникна в бара. Беше полупразен – хората седяха по един или по двама. Единствената групичка бе на една от ъгловите маси. Разговаряха, събрали глави. Бяха четирима.
Шрьодер си взе вестник от фоайето, седна на маса, близо до четиримата, и си поръча газирана вода с лайм. Двама от мъжете му хвърлиха изпитателен поглед и бързо се върнаха към разговора. Едно от предимствата на старостта е, че те прави невидим, помисли си Шрьодер. Младите просто спират да ти обръщат внимание.
Той реши да провери прозренията си. Един от мъжете стана от масата и влезе в тоалетната. Докато онзи се връщаше, Шрьодер се надигна и нарочно се блъсна в него. Извини му се надълго и нашироко, ала мъжа само изруга и го изгледа свирепо.
Случката показа две неща на възрастния мъж. Че новият му външен вид – обръсната брада и боядисана коса, върши работа, и че мъжът от телевизионния екип, носи пистолет в кобур под мишницата. Шрьодер реши да изпробва късмета си още веднъж.
Щом се върна от тоалетната, вместо да отиде на своята маса, той приближи масата на групичката.
— Здравейте! – каза той с американския си акцент. – Разбрах, че сте от „Дискавъри“ Господин Хънтър?
Едрият мъжага, очевидно предводителят, го огледа с присвити очи.
— Да, аз съм Хънтър. Откъде научихте името ми?
— Всички в хотела за това говорят. Рядко ни навестяват знаменитости – отвърна Шрьодер и предизвика ухилени физиономии на масата. – Само исках да ви кажа колко ми хареса онзи филм за древните хети преди няколко месеца.
Мъжът сякаш се озадачи.
— Мерси! – каза той, без да сваля студеният си поглед от Шрьодер. – Но сега имаме работа, извинете ни.
Шрьодер се извини, че им е отнел от времето и се върна на масата си. Групичката се разсмя зад гърба му, но той бе направил своята проверка. Гледаше „Дискавъри“ постоянно. В последните шест месеца нямаше никакви филми за хетите. „Екипът“ бе прикритие.
Шрьодер бавно отпиваше от газираната вода и мислеше какво да направи. Накрая избра най-директния начин. Отиде до колата и извади изпод седалката пистолет със заглушител.
Върна се в бара на хотела тъкмо навреме. Мъжете плащаха и се надигаха от масата. Шрьодер ги последва в асансьора и се вози с тях, бъбрейки като изкуфял старец. С удоволствие отбеляза леките им подигравателни усмивки и отегчени погледи. Слезе заедно с тях на третия етаж, огледа се объркано сякаш не знаеше как се е озовал тук и къде е всъщност. Защура се притеснено, докато мъжете го отминаха с презрение и се прибраха по стаите си. Шрьодер запомни номерата над вратите.
Изчака около минута и се приближи до вратата на една от стаите. Извади пистолета и огледа внимателно коридора и в двете посоки. Не се виждаше никой. Почука на вратата. Миг след това тя се отвори. Мъжът го изгледа сърдито. Беше същият, който го отпрати в бара. Но сега беше без сако и се виждаха двата пистолета в кобури под мишниците му.
— Какво искаш по дяволите?
— Май съм изгубил ключа за стаята си. Дали бих могъл да използвам телефона ви?
— В момента съм зает! – отсече мъжът и сложи ръка на кобура си. – Разкарай се!
Мъжът понечи да затвори вратата, но Шрьодер беше по-бърз. Извади пистолета и го гръмна между очите.