Мъжът се свлече на пода, а в погледа му се четяха едновременно ужас и изумление.
Шрьодер отново огледа коридора, прекрачи тялото и го придърпа навътре в стаята.
Продължи по същия начин и с останалите стаи. Тук-таме се наложиха леки промени, но накрая резултатът навсякъде беше един и същ. Единият път малко избърза и му се наложи пак да стреля. А другия път пък асансьорът се отвори, точно когато издърпваше тялото в стаята. Но накрая всичко беше наред – и четиримата мъже бяха мъртви и то за по-малко от пет минути.
Шрьодер нямаше никакви угризения, докато хладнокръвно и безмилостно премахваше мъжете един по един. Те бяха просто бандити, като голяма част от онези, с които се бе сблъсквал или с които бе работил.
Тези дори бяха доста нескопосани и невнимателни. Вероятно се бяха събрали набързо. Не бяха първите му жертви, а нямаше да са и последните.
На всяка от вратите на мъртвите мъже окачи табела „Моля, не ме безпокойте!“ След няколко минути беше на път към летището.
Харпър още се ровеше в купа с документи.
— Говорих с онези от телевизията – каза Шрьодер.
— Променили са решението си. Ще продължат към остров Кодиак, за да снимат мечки.
— Мамка му! Защо не ми казаха!
— Може да им се обадите и да ги питате. Но когато ги потърсих, вече се готвеха да тръгват.
Харпър грабна телефона и се обади в хотела. Поиска да го свържат със стаите на мъжете от екипа. Когато никой не вдигна, той тръшна ядосано слушалката върху вилката и разтърка очи, сякаш щеше да се разплаче всеки момент.
— Прекрасно! Разчитах на парите от този преход, за да платя вноската за пилето навън. Тези направо ме съсипаха.
— Нямате ли други полети в графика?
— Не е лесно. За една сделка са нужни дни, а понякога дори седмици.
— Значи самолетът и лодката са свободни?
— Да, свободни са. Да познавате някой, който би се заинтересувал от това?
— Всъщност, познавам – Шрьодер бръкна в джоба си, извади дебела пачка и я хвърли върху купчината документи. – Това е за отиване, както и за лодката. На връщане ще получите още толкова. Условието е да стоите в готовност няколко дни, докато приключа делата си на място.
Харпър взе пачката и я погледна – само стотачки.
— С това мога да си купя цял нов самолет – намръщи се той. – Да не е пешо незаконно?
— Нищо подобно. Няма да превозвате нищо. Само мен.
— Имате ли документи?
— Паспортът и визата ми са в срок, всичко е наред.
И би трябвало, като се има предвид колко платих, помисли си Шрьодер. Беше се отбил в Сиатъл и с нетърпение бе изчакал любимият му фалшификатор да сътвори личността на професор Курц.
Харпър протегна ръка.
— Имаме сделка!
— Отлично! Кога можем да тръгнем?
— Когато сте готов.
— Тогава съм готов.
След час вече бяха във въздуха. Шрьодер се бе отпуснал на седалката и се наслаждаваше на уединението си. Отпи голяма глътка от скоча, осигурен му предвидливо от Харпър. Самият Харпър уверено водеше самолета. Докато Феърбанкс се смаляваше под тях, а машината се отправяше на запад, Шрьодер въздъхна дълбоко. Ясно му беше, че е просто един старец, който се опитва да върши работата на млад мъж. Помоли пилота да не го безпокои известно време и затвори очи. Беше уморен и му трябваше сън.
Предстоеше му нещо, което изискваше кристално бистра мисъл. Изчисти съзнанието си от емоции и се отдаде на съня.
17
„Бенджамин Франклин“, корабът на НУОАИ, се клатушкаше несигурно като моряк след сбиване в бар. Битката с водовъртежа си бе казала своето и двигателите имаха нужда от крайно внимателно отношение, за да не се повредят окончателно. „Трокмортън“ се движеше на няколкостотин метра зад „Франклин“, в случай, че се появи проблем.
Докато двата кораба кретаха бавно към Норфък, от запад се появи тюркоазено син хеликоптер с огромен надпис на НАМПД. За няколко минути увисна като колибри над „Бенджамин Франклин“, а после меко кацна на палубата. Отвътре се показаха четирима души с медицинско оборудване.
Няколко души от екипажа посрещнаха екипа и го придружиха до лазарета на кораба. Никой на борда не беше ранен сериозно, но капитанът бе поискал помощ, защото парамедикът на борда не успяваше да се справи с множеството натъртвания и охлузвания.
Презаредиха хеликоптера и качиха на него двамата моряци със счупени ръце. Остин благодари на капитана за гостоприемството, а после и той, заедно със семейство Траут, Дзавала и професор Адлър се качиха в хеликоптера. След няколко минути бяха във въздуха.
Два часа по-късно хеликоптерът кацна на твърда земя и двамата ранени моряци бяха настанени в чакащата ги линейка. Семейство Траут хванаха такси до дома си в Джорджтаун, Вашингтон, като взеха и Адлър със себе си, а Дзавала откара Остин до дома му край река Потомак, във Феърфакс, Вирджиния, на километър от централния щаб на ЦРУ в Лангли. Бяха се разбрали утре сутринта в осем, след като си починат добре, всички да се съберат при Кърт.