След десетина минути стигнаха до плитка пещера в една от стените.
— Тук намерихме бебето – посочи Сергей.
Нащърбената кухина бе широка метър и половина и дълбока около метър.
— Как го измъкнахте от леда? – полюбопитства Карла.
— За жалост, нямахме маркуч, за да го стопим – отвърна Мария. – Трябваше да работим с чукове и длета.
— Значи трупът е бил отчасти разкопан?
— Да. Трябваше само да го освободим малко по краищата.
Е После обясни, че са скалъпили груба шейна от бивни и го извлекли до реката. Оттам стигнали до бивака и го преместили в бараката, където температурите дори денем били под нулата.
Карла огледа внимателно дупката.
— Тук има нещо необичайно – каза накрая тя.
Четиримата се скупчиха край нея.
— Нищо не виждам – сви рамене Сергей.
— Виж! Още по-дълбоко има и други кости. Очевидно са на няколко хиляди години – тя разчисти малко изгнилата растителност в дъното и им показа. – Явно вашето мамутче се е наместило тук по-скоро.
— Навярно е от лошия ми английски, но не съм сигурен, че ви разбирам – погледна я изпитателно и леко ядосано Сато.
— Да, какво искаш да кажеш? – Сергей не се преструваше, че крие нетърпението си.
— Не знам какво искам да кажа. Казвам само, че е странно, че плътта му не е изгнила.
— Сергей кръстоса ръце и огледа останалите с победоносна усмивка.
— Разбирам – кимна Мария. – Изненадана съм, че не сме го забелязали. Проломът още се наводнява от време на време, когато реката си вдигне нивото. Възможно е внезапно наводнение да е отмило екземпляра от някоя скална стена и да го довлякло дотук, където отново е замръзвал.
Сергей усети, че започва да губи почва в този разговор и ги прекъсна рязко:
— Не сме дошли да оглеждаме дупки!
И продължи ядосано нататък.
На трийсетина метра от находката проломът се разклоняваше.
— Ти и Мария тръгнете натам – посочи той вляво на Карла, – а ние ще огледаме другия ръкав.
— Вече сме минавали оттук! – възпротиви се Мария.
— Потърсете пак! Може да намерите и други плаващи мамути.
Нещо проблесна в очите на Мария. Сато предусети надвисващата буря и се намеси:
— Нека да проверим дали радиостанциите ни са на една и съща честота.
Словесното спречкване се размина, провериха радиостанциите и батериите, а после се разделиха.
— Какво му е на Сергей днес? – попита Карла.
— Скарахме се за теорията ти снощи. Той твърди, че изобщо не е вярна. Отвърнах, че не иска да ти признае нищо, защото си жена. Този мой мъж е такъв мачо.
— Може би му е нужно малко време, за да обмисли твърденията ми.
— Старият козел ще спи с айсберг довечера. Това със сигурност ще поохлади страстите му.
Двете избухнаха в смях, който се понесе из пролома. След няколко минути Карла разбра защо Мария така се ядоса, задето им бе отредено лявото разклонение. Нямаше почти никакви кости. Мария обясни, че са оглеждали и дясното донякъде и било много по-богато на кости, отколкото това.
Докато оглеждаха стените, радиостанцията на Мария припука. Обади се Ито:
— Мария и Карла! Моля, върнете се незабавно там където се разделихме.
Така и сториха. Ито ги чакаше. Каза, че трябва да им покажат нещо и ги поведе към пресъхналия приток. Другите двама ги чакаха край един насип, който изглеждаше като взривен с динамит.
— Някой е копал тук – посочи Сергей.
— Кой би го сторил? – недоумяваше Сато.
— Има ли други хора на острова? – попита Карла.
— Мислехме, че няма – отвърна Ито. – Преди няколко вечери ми се привидя светлина, но не бях съвсем сигурен.
— Изглежда, че зрението ви е отлично – каза Сато. – Не сме сами!
— Ловци на слонова кост – досети се Сергей. – Взе една строшена кост сред стотиците, пръснати по земята. – Нямах представа, че са стигнали дотук. Грехота е! Никаква наука няма в това. Все едно някой е блъскал с чук.
— Всъщност с преносим пневматичен чук.
Каза някой на руски. Гласът принадлежеше на едър мъж, който стоеше на края на една от скалните стени. Бе широколик, с дръпнати очи и високи скули. Явно с монголоидна кръв. Над горната му уста бе провиснал тънък, дълъг мустак. Мъжът се усмихваше широко. Карла бе учила руски във Феърбанкс, тъй че разбра какво говори. Но автоматът в ръцете му бе още по-красноречив.