Самолетът им спря до голямото здание – двуетажна овехтяла сграда със стени и покрив от алуминий. Тя беше едновременно диспечерска кула и офис. Човек имаше чувството, че сградата е останала от времето на Петър Велики.
Понеже бяха единствените пристигащи на летището, Остин и Дзавала си мислеха, че ще минат бързо през митницата и имиграционните офиси. Ала привлекателната млада дама от имиграционните сякаш беше решила да прочете всяка думичка в паспорта на Остин. След това поиска и документите на Дзавала. Постави визите и паспортите им едни до други.
— Заедно? – попита ги тя.
Остин кимна. Жената се намръщи и даде знак на въоръжения пазач наблизо.
— След мен! – излая изведнъж тя като лагерен сержант. Взе документите им и ги поведе към една врата в другия край на фоайето, а зад тях запристъпва пазачът.
— Мислех, че имаш високопоставени приятели обади се тихо Джо.
— Сигурно просто искат да ни дадат ключа за града,
— Мисля, че искат да ни дадат по една инжекция. Виж надписа над вратата.
Остин вдигна очи. На английски и руски бе написано „КАРАНТИНА“. Влязоха в малка сива стаичка, която бе напълно гола, ако не се броят една маса и три стола. Пазачът остана на пост пред вратата.
Имиграционната плесна документите на масата.
— Събличайте се! – нареди им тя.
Остин бе поспал няколко часа в самолета, но още бе сънен и му се стори, че не е чул правилно. Жената повтори заповедта.
— Стига де. Почти не се познаваме – подсмихва се Кърт.
— Чувал съм за широката руска душа, но чак пък толкова… – промърмори и Джо.
— Съблечете се доброволно или ще ви принудим да го направите – и жената погледна многозначително към пазача.
— С радост – отвърна Остин, – но в нашата страна дамите са първи.
За негово изумление, жената се усмихна.
— Чух, че сте костелив орех, господин Остин.
На Кърт започна да му намирисва. Наклони любопитно глава.
— И от кого сте чували това?
Едва го бе изрекъл, когато вратата се отвори, пазачът се отмести и влезе Петров. По лицето му се бе разляла широка усмивка, макар и разкривена от белега.
— Добре дошли в Сибир! Радвам се, че се наслаждавате на гостоприемството ни.
— Иване! – изпъшка Остин. – Трябваше да се досетя. Петров носеше бутилка водка и три чаши. Остави ги на масата. Отиде да прегърне Остин, а после смачка и Дзавала в мечешките си обятия.
— Запознали сте се с Димитри и Вероника. Двама от най-доверените ми агенти.
— Джо и аз не очаквахме толкова топло посрещане в студения Сибир – рече Остин.
Петров благодари на агентите си и ги отпрати. Придърпа си стол и покани двамата да сторят същото. Наля им водка и им подаде чашите.
Вдигна своята високо и произнесе:
— За старите врагове!
Вдигнаха наздравица и пиха. Водката на вкус бе като течен огън, но събуждаше по-добре от чист кофеин. Когато Петров понечи да налее отново, Остин сложи длан върху чашата си.
— Ще трябва да почака. Имаме сериозни въпроси за обсъждане.
— Радвам се, че казваш „ние“. След обаждането ти се почувствах изоставен – Петров поля на себе си. – Моля те, обясни защо реши, че е нужно да скочиш в самолета и да прелетиш през половилата свят до това райско кътче.
— Дълга история – отвърна Остин с умора, породена не само от дългия път. – Започва и завършва с унгарски учен на име Ковач.
После разказа всичко в хронологичен ред, започвайки с бягството на Ковач от Прусия, та чак до последните събития, огромните вълни, водовъртежите и разговора си с Барет.
Петров слушаше мълчаливо, а когато Остин свърши, побутна настрани недокоснатата си водка.
— Страхотна история… Наистина ли вярваш, че тези хора са способни да обърнат полюсите?
— Вече знаеш каквото знаем и ние. Ти какво смяташ?
Петров се замисли.
— Чувал ли си някога за руския проект „Кълвач“? Опит да овладеем климата за военни цели чрез електромагнитни лъчения. Вашата страна е проучвала същото със същата цел.
— Доколко са били успешни опитите?
— Известно време и в двете страни е имало странни климатични явления. Мощни ветрове, проливни дъждове, засушавания… дори земетресения. Казвали са ми, че проучванията са приключили с края на Студената война.
— Интересно! Връзва се с това, което знаем.
Дзавала се усмихна тънко.
— Сигурни ли сме, че са приключили?
— Какво имаш предвид?
— Да сте поглеждали през прозореца напоследък?
Петров се озърна из стаичката без прозорци и се досети, че Дзавала говори образно. Позасмя се и рече: