— Виждам, че бойскаутите се готвят да си заслужат значката за точна стрелба. Ти какво мислиш, Джо?
— Повече ме вълнува момичето-скаут – намигна Дзавала и отиде при младата рускиня.
Остин погледна въпросително Петров.
— Знам, че искаш да действаме фино – рече Петров – и съм напълно съгласен с теб. Но трябва и да имаме нещо в резерва. Виж, само шестима са, не са цяла армия.
–Носят повече огнева мощ от всички войници в битката при Гетисбърг, взети заедно – не се сдържа Остин.
— Тази огнева мощ може да ни потрябва. Ела в каютата ми, за да обсъдим ситуацията.
Петров го заведе в спретнатата си самостоятелна кабина и взе един голям плик от койката си. Извади няколко снимки и ги подаде на Остин. Кърт ги огледа внимателно на светлината от прозорчето. На снимките се виждаше издължен сивкав остров. Беше сниман от различни ъгли, а по средата му имаше планина с формата на поничка.
— Остров Айвъри?
— Снимките са от сателит. Правени са през последните няколко дни – Петров извади малка лупа от джоба си и посочи към една вдлъбнатина в южния край на острова. – Това е естествено пристанище, използва го ледоразбивачът, който води хора дотам и ги взима, и им носи и провизии. Този кораб е свалил Карла Януш на острови преди два дни, когато тя се е присъединила към една експедиция, която вече е била на острова.
— Каква по-точно?
— Научнофантастична. Някакви луди руснаци и японци искат да открият ДНК от вълнист мамут и да го клонират. А тук, от другата страна на острова ледът е ерозирал и има естествени заливчета.
Остин забеляза издължен силует в едно от тях.
— Лодка?
— Чиято и да е, собственикът не иска да го видят, иначе биха акостирали в основното пристанище. Мисля, че похитителите са пристигнали.
— За колко време можем да стигнем там?
— След около десет часа. Тази лодка развива четиринайсет възела, но разстоянията са огромни, а и ледът може да ни забави.
— Нямаме толкова време.
- Така е, затова имаме план за спешни ситуации – Петров погледна часовника си. – След четиридесет и пет минути от сушата ще пристигне хидроплан. Когато презареди, ще ви откара до ледоразбивача „Котелни“, между остров Врангел и полярните ледове. Три часа по въздух. Ледоразбивачът ще ви остави на острова.
— Ами ти и приятелите ти?
— Тръгваме веднага след вас и ако имаме късмет, ще пристигнем утре.
Остин стисна ръката на Петров.
— Не знам как да ти се отблагодаря, Иване!
— Би трябвало аз да ти благодаря. Вчера гниех в московски офис. Днес търча да спасявам девица в беда.
— Може да ми е трудно да откопча Дзавала – намигна му Остин.
Опасенията му се оказаха неоснователни. Когато влезе в главната каюта, видя Дзавала да си говори с мъжете. Вероника и Димитри бяха в другия ъгъл и също разговаряха оживено.
— Съжалявам, че ще те лиша от един прекрасен романс, но трябва да тръгваме – обърна се Остин към Дзавала.
— Няма проблем. Петров не ми каза, че Вероника и Димитри са женени. Един за друг. Къде отиваме?
Остин му обясни какви са плановете на Петров и излязоха на пристана да чакат хидроплана. Машината подрани с петнайсет минути. Спря до горивната помпа в края на кея. Остин наглеждаше багажа, докато го товареха в самолета, после и двамата с Дзавала се качиха. Хидропланът пое по водната повърхност на залива, вирна нос и под остър ъгъл се изкачи над сивите планински върхове. Оттам пое на север към неизвестното.
25
Клепачите на Карла трепнаха и тя отвори очи. Беше тъмно като в рог, но сетивата й постепенно се връщаха към живот. В устата си усети металния вкус на кръв. Гърбът я болеше, все едно лежеше на пирони. Нещо до нея прошумоля. Спомни си жълтозъбия си нападател. Наполовина в несвяст, тя размаха ръце напосоки в мрака, за да се отбранява.
— Не! – чу уплашения си глас.
Ръката й се блъсна в нечие тяло и една едра длан с пръсти като стоманени клещи притисна устата й. Светна фенерче и освети лице сред мрака.
Тя спря да се съпротивлява. Беше остарял много. Имаше много повече бръчки, кожата му беше увисна, край острите му очи се виждаха бръчици, а над тях побелели вежди, но иначе бяха също така сини, както ги помнеше. Той свали ръка от устата й.
— Чичо Карл – усмивка на се Карла.
Тънките му устни се извиха в лека усмивка.
–По-точно съм ги кръстник. Но съм аз, да, чичо Карл. Как се чувстваш!