— О, съжалявам! – притесни се Карла и му помогна да се изправи. – Знаеш ли какво значи всичко това? На този остров е имало развита цивилизация хиляди години прели египтяните да построят пирамидите. Може би още когато островът е бил съединен с континента. Само по себе си това е смайващо. Но че са опитомявали мамути. Невероятно е! Статията ми за начина, по който човекът е използвал мамутите, е боклук! Мислех, че праисторическите хора са използвали мамути за храна и са майсторели оръжия и инструменти от костите им, но всъщност тези животни са ни служили. Това с научното откритие на века! Ще трябва да пренапишем всички учебници!
— Споделям вълнението ти – отвърна Шрьодер, – Но нека погледнем практично на нещата. Никой няма да разбере за откритието ни, ако не се измъкнем от тук.
— Съжалявам, но всичко това е толкова… – Карла откъсна поглед от изумителните рисунки. – Как бихме могли да се измъкнем оттук?
Шрьодер плъзна лъча на фенерчето по стената.
— Ще позволим на приятелите ни да ни кажат. Онези хубавици там носят цветя към планината. Предлагам да разберем откъде са тръгнали и дали този тунел не води навън. Както виждаш, не ставам за участие в олимпийски игри, а и батериите на фенерчето са на свършване.
Карла хвърли изпълнен с копнеж поглед към фигурите.
— Прав си. Да тръгваме, преди да си променя решението.
Поеха обратно. Само след няколко крачки отново дочуха руска реч. Гриша и бандитите му също бяха открили процепа. Шрьодер и Карла нямаха друг избор, освен да поемат отново в първоначалната си посока.
Шрьодер се опита да се затича. Напрягаше все повече и повече подутия си глезен. Болеше го, но той стисна зъби и продължи. Помагаше му, че се подпира на Карла, но така и двамата се бавеха. Наложи им се да изключат фенерчето, защото то едва мъждукаше. Беше почти безполезно за тях двамата, но достатъчно, за да ориентира преследвачите им. Със свободната си ръка Шрьодер опипваше стената, за да се ориентират. Тунелът сякаш нямаше край.
След няколко минути гласовете приближиха. Гриша и хората му се движеха доста по-бързо. Шрьодер опита да ускори крачки, но така наруши общия им ритъм и ги бавеше още повече. Трябваше да спре и да каже на Карла да продължи без него. Тъкмо обмисляше как да обори възраженията й, когато тя се обади:
— Виждам светлина!
Шрьодер примигна и се взря в мрака. Отпред той сякаш просветляваше. Може би Шрьодер грешеше за рисунките и това беше посоката, която ги извеждаше навън.
Двамата продължиха да вървят. Подът под краката им постепенно се накланяше надолу. Тунелът излезе в огромна пещера. Двамата занемяха. Двуетажни здания с плоски покриви изпълваха пещерата, докъде им стигаха очите. Сградите бяха построени от материал, който мъждукаше в сребристо-зеленикаво и къпеше всичко наоколо в зеленикав здрач.
Грубите гласове зад гърбовете им ги извадиха от унеса. Със смесица от страхопочитание и тревога. Карла и Шрьодер заслизаха към зеленикавия град.
28
На десетия етаж в главната квартира на НАМПД се намираше модерният еквивалент на прочутата Александрийска библиотека. Компютърният център зад стъклените стени заемаше цял етаж и съдържаше огромна електронна библиотека с всяка книга и статия, всеки научен факт и запис, касаещ световния океан. Цялата тази информация беше свързана с високоскоростна мрежа, способна да прехвърля огромни количества информация само за миг.
Този център беше рожба на Ирам Йейгър – компютърния гений на НАМПД, който бе кръстил собственото си произведение Макс. Негова бе и идеята да му даде женско лице – триизмерна холограма с медночервена коса, очи като топази и мек глас.
Пол Траут реши да мине без кокетния женски образ на Макс и затова вместо да използва централния пулт, откъдето Йейгър общуваше с произведението си. Пол седеше в една стая за съвещания в ъгъла на информационния център. Ровеше се из огромния набор данни на Макс с помощта на проста клавиатура, прикачена към огромен монитор, заел по-голямата част от стената. До Пол седяха Гамей, доктор Адлър и Алън Хибет, експертът на НАМПД по електромагнетизъм.
Траут благодари на всички, че са се отзовали на поканата да се съберат отново и обясни, че Остин и Дзавала имат спешна работа. После натисна един клавиш и на екрана се появи снимка на слаболик чернокос мъж с големи сиви очи.
— Запознайте се с господина, чийто гений ни събра тук – рече Пол. – Това е Ласло Ковач, гениалният унгарски инженер. Тази снимка е от края на 30-те години, когато е работил по революционните си теории. А ето както се случва, когато научният гений се използва не както трябва.