Каменното лице на капитана поомекна. И преди бе срещал учени от НАМПД. Беше впечатлен от корабите и професионализма им.
— За мен е чест да ви посрещна – отвърна любезно той и нареди на първия помощник да поеме кораба. Покани гостите в каютата си и извади бутилка водка от един шкаф.
— Кога ще пристигнем? – попита Остин.
–Ще сме край остров Айвърн след около два часа – отвърна Иванов.
— Тогава ще пропуснем водката. Можем ли да пристигнем по-бързо?
Капитанът присви очи. НАМПД или не, не му се нравеше нареждането да смени курса обратно към острова. Заповедта от Военноморското командване бе да помогне на посетителите си, с каквото може, но някой не можеше да му заповяда да ги харесва.
— Разбира се, бихме могли да ускорим ход, но не съм свикнал непознати да ме съветват колко бързо да плавам.
Остин не пропусна хладната нотка в гласа на капитана.
— Може би все пак ще пийнем. Какво ще кажеш, Джо?
— Все някъде слънцето е над нока на реята* – рече Дзавала.
[* Реите са хоризонталите дървени греди, на които се прикрепват корабните платна. Нок се нарича техния край. Слънцето над тях съответства на 11 часа предобед, когато офицерите и моряците са получавали първата си дажба ром за деня. – Б.авт.]
Капитанът наля водка и на тримата. Чукнаха се и Кърт и Джо гаврътнаха чашите си наведнъж. Капитанът очевидно беше впечатлен. Очакваше, дори се надяваше, че ще се задавят с високоградусовия алкохол.
Остин обаче похвали водката и рече:
— Извиняваме се за отклонението ви, капитане, но е важно да стигнем до острова възможно най-бързо.
— Ако толкова бързате, защо не отидохте дотам със самолета?
— Ще ни се никой да не разбере, че сме пристигнали.
— „Котелни“ не е невидим – изсмя се Иванов.
— И това е така. Важно е корабът да остане извън зрителен обхват откъм острова. Ще изминем останалия път сами.
— Както желаете. Остров Айвъри е уединено място. Ще срещнете само няколко учени на шантава експедиция за клониране на вълнисти мамути.
— Знаем – отвърна Остин. – Затова сме тук. Един от учените е Карла Януш. Мислим, че може да е в беда.
— Госпожица Януш пътуваше на „Котелни“. В каква опасност е?
— На острова може да има хора, които искат да я убият.
— Не разбирам…
— Ние също не знаем много подробности, но сме наясно, че трябва да стигнем колкото се може по-бързо.
Капитан Иванов грабна телефона за вътрешна връзка и нареди корабът да се движи с пълна скорост. Остин вдигна изненадано вежди. Карла Януш явно бе доста специална, щом беше успяла да омагьоса този загрубял морски вълк.
— Още една молба, ако нямате нищо против – каза Остин. – Чудя се има ли свободно място на палубата, където с Джо да поработим, без да пречим на екипажа.
— Разбира се. На кърмата има предостатъчно място.
— Дойдохме с две големи торби. Може ли да се погрижите да ни ги донесат?
— Веднага!
— И още нещо – надигна се Остин.
Тези американци сякаш не спираха с изискванията.
— Да?
— Не прибирайте бутилката – рече Остин с усмивка.
— Ще ни трябва, за да отпразнуваме безопасното завръщане на госпожица Януш.
Свъсеният капитан се ухили широко. Тупна двамата си гости по гърбовете, тъй че им намести кокалите, и ги съпроводи до главната палуба. Заобиколиха двама от моряците, които мъкнеха торбите зад надпалубните пристройки.
Капитанът ги остави, а неколцина моряци от екипажа се зазяпаха в кръглата метална рамка, която Остин и Дзавала извадиха от торбите.
На алуминиевата рамка се виждаха компактен двутактов двигател, десетлитров резервоар и витло с четири перки. Прикрепиха рамката към една тясна седалка, а после – към устойчив на разкъсване найлон, който разстлаха на палубата. Не след дълго бяха сглобили „Адвенчър Експресо“, френски модел параглайдер. Дзавала, летял с какви ли не апарати, изгледа параглайдера скептично.
— Това прилича на комбинация между електрически вентилатор и бръснарски стол.
— Съжалявам – сви устни Остин. – Не можах да побера хеликоптера в торбите.
Дзавала тръсна глава.
— По-добре да си съберем останалия багаж.
Моряците го бяха занесли в каютата им. Остин извади от пътната си торба кобур и провери зареден ли е револверът му, а сетне напълни една чантичка на колана с още амуниции. Джо пък бе избрал пистолет „Хеклер и Кох“, 43-и калибър. Имаха и джипиес, компаси, преносими радиостанции, аптечки и друга екипировка за спешни случаи. Сложиха си надуваеми колани, вместо неудобни спасителни жилетки и облякоха непромокаеми екипи върху вълнените пуловери.