Един моряк почука на вратата и предаде поканата на капитана да се качат на мостика. Когато влязоха на мостика, Иванов им махна да отидат при него до радара и им посочи едно петно на монитора.
— Това е островът. На около десет километра сме от него. Колко искате да приближим?
От зелените води се надигаше лека мъглица. Небето се въсеше. Видимостта бе на по-малко от километър и половина. Остин каза:
— Когато видим острова, пуснете котва.
Капитанът разстла една карта.
— Основното пристанище е в южната част. По брега има и други, по-малки.
Остин се посъветва с Дзавала и реши да започнат от лагера на експедицията, а после да вървят по реката навътре към сушата.
— Имаме гориво за около два часа във въздуха, тъй че ще трябва да внимаваме и да не се отклоняваме – Каза Остин.
Отново преговориха плановете и тъкмо бяха приключили, когато наблюдателят съобщи, че вижда острова.
— Благодарим ви за помощта – обърна се Кърт към капитана.
— Няма защо. Госпожица Януш ми напомни за дъщеря ми. Сторете всичко нужно, за да й помогнете!
По молба на Остин обърнаха кораба с кърмата към вятъра и разчистиха част от палубата. Остин с облекчение установи, че вятърът духа с не повече от петнайсетина километра в час. Ако беше по-силен би ги изтласкал назад. Но и знаеше, че скоростта на вятъра във въздуха е по-висока, отколкото на земята.
Първо упражниха излитането без найлона. Номерът бе да синхронизират тичането си и да се оттласнат леко.
— Не беше зле – отбеляза Остин след първия им нескопосан опит.
Дзавала хвърли поглед към моряците, които ги наблюдаваха едновременно развеселени и ужасени.
— Обзалагам се, че руските ни приятели никога преди не са виждали четирикрака патица.
— Следващия път ще се справим по-добре.
Увереността на Остин бе леко прибързана. Препънаха се на половината път, но следващите два опита минаха почти идеално. Сложиха си очилата, опънаха найлона на палубата, размотаха въжетата и ги свързаха към рамката Остин натисна бутона за включване и двигателят запърпори. Въздушната му струя изду найлона и той се издигна от палубата. Остин натисна газта с ръка и започнаха непохватния си бяг към кърмата, срещу вятъра. Найлонът улови вятъра и рязко ги издигна.
Остин добави мощност и странното летателно съоръжение се заизкачва. Параглайдерът можеше да се издига със сто метра в секунда, но този път бе по-бавен, защото бяха двама. Накрая обаче достигнаха сто и петдесет метра височина. Остин дръпна лявото въже и параглайдерът зави. Понесоха се към острова с четирийсет километра в час.
Когато наближиха сушата, Остин дръпна и двете въжета и параглайдерът плавно заходи. Минаха над сушата вдясно от пристанището и постепенно завиха над изоставения плаж, към реката, която познаваха от картата. Край нея се виждаше нещо, но мъглите скриваха подробностите.
Дзавала се провикна:
— Долу има тяло!
Остин сниши още повече. Тялото лежеше върху малък надуваем сал, който беше изтласкан от водата на брега. Имаше дълга сива коса.
Остин насочи параглайдерът срещу вятъра, спря двигателя и дръпна и двете спирачки.
Крилото трябваше, подобно на парашут, да им позволи да се приземят на крака. Но идваха твърде отвисоко и то твърде бързо. Коленете им се подгънаха и двамата заровиха носове в пясъка, но поне останаха невредими.
Сгънаха крилото, разкачиха рамката и приближиха тялото – жена, свита в сала. Остин приклекна и провери пулса – слаб, но го имаше. Двамата с Джо внимателно обърнаха жената по гръб. До лявото й рамо имаше кърваво петно. Остин извади аптечката, а Джо разкопча якето й, за да огледат раната. Жената простена и отвори очи. Щом зърна двамата непознати на лицето и се изписа ужас.
— Всичко е наред – успокои я Дзавала. – Ще ти помогнем.
Остин поднесе манерката си към устните й.
— Казвам се Кърт, а това е приятелят ми Джо. Можеш ли да ни кажеш името си?
— Мария Арбатова – едва успя да изрече жената – Съпругът ми…
Гласът й заглъхна.
— С експедицията ли си, Мария? Къде са останалите?
— Мъртви… Всички…
Все едно някой ритна Остин в корема
— А младата жена? Карла Януш?
— За нея не знам. Отведоха я.
— Същите, които те простреляха.
— Да. Ловци на мамутска кост. Убиха мъжа ми Сергей и двамата японци.
— Къде се случи това?
— По старото корито на реката. Довлякох се до лагера ни и оттам се пуснах по реката със сала.