Премести се зад други храсти, които бяха по-близо до лагерните огньове. Изчака, като се взираше и я търсеше, но не можа да види наоколо нито едно момиче, което да прилича на Джина.
Трябваше ли да отиде при тая сган и да започне да задава въпроси? Реши, че няма да е безопасно. Те всички изглеждаха доста дрогирани и идеята да отиде сред тях не му се хареса особено.
Приклекна. Може би ако изчакаше достатъчно дълго…
Чака и гледа повече от час, но все така нямаше и помен от Джина. После, точно когато смяташе да се откаже, чу слабо шумолене зад себе си. Змия? Остана неподвижен, мускулите му бяха напрегнати, беше готов да отскочи встрани, но изчакваше.
— Стой, където си, човече — обади се един глас зад него, — или ще останеш без бъбреци.
Усети в гърба му да опира нож и си отдъхна.
От змиите го беше страх, но не и от мъж с нож.
— Не мърдай — рече той. — Не обичаме наоколо любопитковци, човече — каза гласът.
Фрост прецени, че говорещият е млад и самоуверен.
— Съжалявам — Фрост се постара гласът му да звучи покорно. — Вие изглежда, доста се забавлявате — и започна да действа. Дясната му ръка се плъзна назад и се стовари върху китката на младежа. Докато се обръщаше рязко, чу как момчето изкрещя от болка. Хвърли се върху гърчещата се фигура и притисна младежа към пясъка. Ръцете му се стегнаха около тънкия потящ се врат. На силната светлина на луната видя негърска прическа и черна блестяща кожа.
— Ще слушкаш ли, синко? — каза той с коляно върху кръста на негъра.
— Да… да простена черният. Ще ме убиеш!
Фрост бързо се огледа. Видя автоматичния нож да блести на лунната светлина на около десет фута от тях. И изправи се и грабна ножа, преди негърът да успее да седне.
— Господи, човече! — простена той. — Не знаех, че си ченге. Честно, мислех си, че киризиш.
Фрост хвърли ножа надалеч в тъмните храсти.
Изгледа негъра. Той беше слаб, млад, с големи диви очи и проскубана брада само на брадичката. Беше облечен с карирана риза и джинси.
— Как се казваш, синко? — попита тихо Фрост.
— Бък. Кълна се, че нямах намерение да ти направя нищо лошо. Просто не обичаме наоколо да има любопитковци.
— Не съм ченге, Бък — рече Фрост и, след като се приближи бавно до негъра, се отпусна до него на пясъка. — Търся един човек.
— Продължавай да търсиш, човече — каза Бък. — Аз ще се чупя.
Фрост сграбчи тънката китка и нави ръкава на ризата. Не му беше необходимо да види следите от иглите, усещаше ги. Този момък се боцкаше.
Бък се опита да се освободи, но Фрост с лекота задържа китката му.
— Искаш ли да спечелиш сто долара? — попита Фрост.
Бък се напрегна.
— Да не се шегуваш, човече?
— Кога за последен път си би дозата?
Бък измърмори нещо и отново се опита да се освободи от хватката на Фрост.
— Слушай, Бък, искам да поразгледаш наоколо. Търся едно момиче с червена коса: тя е особена. Ако е тук, едва ли е от повече от три часа. Може дори да е идвала и да си е отишла. Ако я забележиш, не прави нищо, само ела и ми кажи. Ако я забележиш, ще получиш сто долара, ако не успееш — петдесет. Става ли?
— Момиче с червена коса?
— Точно така. Не можеш да я сбъркаш. Особено червено: не е боядисана, а естествена. На около двадесет години е, с хубаво тяло.
Когато Фрост пусна китката му, Бък се изправи.
— Значи стотачка, човече?
— Ъхъ. — Фрост извади портфейла си и показа на младежа стодоларова банкнота. — Твоя е, ако я намериш.
— Стой тук, човече. Не се отдалечавай.
— Тук ще съм и, Бък, ако я забележиш, не прави нищо. Само ела и ми кажи.
— Окей, човече.
Фрост видя младежа да се отдалечава бързо с олюляваща се походка по посока на лагерните огньове. Видя го да обикаля насам-натам. Някакво момиче се приближи до него, но Бък го отблъсна. Накрая се загуби сред дима и мрака.
Ами ако този черен младеж събереше няколко приятели и решеше да го нападне? — помисли си Фрост. Беше показал на Бък портфейла си.
Приведе се и тръгна назад, докато не стигна под прикритието на редица мангови дървета. Извади пистолета си от кобура, прилепи се към ствола на едно дърво и сигурен, че се е скрил, но така, че да може да вижда лагерните огньове, зачака.
Чака доста дълго и точно когато си мислеше, че няма да види Бък отново, а стрелките на часовника му показваха 23.15, го забеляза да се връща бавно сам.